Дуглас Кеннеди - Мираж

— Но аз вече го смених веднъж — възразих. — Не може ли да го сменя пак, моля?

— Това е било смяна по изключение поради намесата на някой от шефовете — отвърна чиновникът. — Ако се свържете отново с него преди полета ви в дванайсет, може би той ще уреди още една смяна по изключение. Аз лично не мога да направя нищо. Моля да ме извините, госпожо.

Полетът на юг беше с малък трийсетместен самолет. Слънцето тъкмо изгряваше, когато се отлепихме от земята. Тъй като се движехме ниско, гледката бе повече от интригуваща. Особено когато след двайсет минути минахме над Маракеш и се появи изрязаният силует на планината Атлас. Включваше истински алпийски върхове — скалисти, с ясно видими пътища между тях. В подножието имаше изумителни долини и села с невъзможно разположение. На един от върховете дори се забелязваше сняг.

И тогава, сякаш от нищото, започна пясъкът. Все едно някой беше превключил топологичен уред и ни беше пренесъл от високия терен в свят с безкрайна сухота. При това пясъкът не беше бял, а с цвят на избеляла червеникава охра. Покриваше неравномерни дюни, аленеещи под първите утринни лъчи и простиращи се в безкрайността. Беше пясък, който би те погребал с безжалостно равнодушие, и в мащаби, каквито не бях зървала преди — свят, прочул се с митове, но невиждан от повечето жители на планетата. Място на абсолютна празнота. Пустинята Сахара.

Снижавахме се за приземяване и преминавахме над сгради, излъчващи атмосферата на Френския чуждестранен легион от трийсетте години на двайсети век. Пясъкът беше досами тях, настъпващ към границите на града. Колкото и да бях напрегната и разтревожена — плашещата ме конфронтация беше в непосредствена близост, — първото ми зърване на Сахара ме развълнува дълбоко.

Горещото летище беше в следвоенен стил. В залата за пристигащи имаше информационно гише, обслужвано от млада жена със забрадка. Казах ѝ името на хотела си. Тя го знаеше и ме осведоми, че с такси се стига за кратко дотам. Показах ѝ също листчето, на което Бен Хасан ми беше написал адреса на Файза. Тя извади карта на Варзазат и отбеляза на нея местоположението на хотела, а после с жълт маркер начерта маршрута до входната врата на Файза. Било на пет минути пеша.

— Не плащайте на таксиметровия шофьор повече от трийсет дирхама — предупреди ме. — Ако откаже, заплашете го, че ще го докладвате на мен, Фатима. Те всичките ме познават.

Но шофьорът прие предложението за трийсет дирхама без обичайните разправии. И наистина хотел „Оазис“ беше съвсем близо, разположен недалеч от главната улица, която в този ранен час все още спеше. Обхванах с поглед ар деко архитектурата в пустинен вариант, мъжете, отпуснали се лениво в кафенетата във вече убийствената жега. Таксито нямаше климатик и според термометъра на таблото температурата беше четиресет и три градуса по Целзий. Докато стигнем до хотела — само две минути по-късно, — дрехите ми бяха подгизнали.

На пръв поглед „Оазис“ беше мъничко по-опърпан вариант на хотела ни в Есувейра. Поне във фоайето имаше климатик, а едрата жена на рецепцията беше приветлива. Когато обясних, че съм съпругата на Пол Люън, видях, че стисна устни.

— Мосю Люън току-що излезе да се разходи — осведоми ме.

— Нима?

— Изглеждате изненадана.

— Просто е малко рано за разходка.

— Мосю Люън се разхождал нощес до три часа, така ми каза нощният портиер. Върнал се е много пиян. Съжалявам, че трябва да ви го кажа, мадам.

— И аз съжалявам да го чуя.

— Крещял е в стаята си късно през нощта. Наложило се портиерът да се качи и да му каже да пази тишина. Заварил мосю Люън в много лошо състояние. Пиел вино и плачел. Изсипал безброй извинения, като му било казано, че буди другите гости.

Затворих очи и се опитах да овладея чувствата си. Бях бясна на Пол. Но също така бях много уплашена за него при тази лудешка траектория, по която бе поел.

— Имате ли представа в каква посока е тръгнал? — попитах.

— Не, никаква. Но Варзазат не е голям. А той излезе само преди пет минути. Проверете в кафенетата по Авеню Мохамед V.

— Съжалявам за всички неприятности, които ви е причинил.

— Радвам се, че дойдохте, госпожо. Ако можете да ме уверите, че ще бъде тих тази нощ, ще ви оставя и двамата да нощувате тук. В случай че не бяхте пристигнали, щях да му покажа вратата.

Исках да се кача горе, да си оставя багажа и да взема душ, преди отново да се изложа на жегата. Но съзнавах, че всяка минута е от значение, че трябва да намеря Пол възможно най-бързо.