Дуглас Кеннеди - Мираж

— Един въпрос, госпожо — обърнах се към жената. — Освен полетите до Казабланка има ли директни от Варзазат до Париж?

— Всеки понеделник, петък и неделя в пет следобед. Днес е неделя, така че има…

— Бихте ли проверили дали са останали места за следобедния полет, докато отида да намеря мъжа си?

— На драго сърце, госпожо. Ако желаете да оставите чантата си тук, ще се погрижа да е добре пазена.

— Благодаря ви за добрината и разбирането.

— Желая ви успех, госпожо.

И аз си пожелах същото.

Преди да тръгна, изрових паспорта на Пол от раницата си и го пъхнах в джоба на панталона си.

Излязох на задната улица и завих по прашна пряка, където момченце на не повече от седем години доеше коза и бялата течност църкаше в празния тенекиен гюм. Вдигна очи към мен, усмихна ми се и каза:

— Прясно мляко, само десет дирхама.

Усмихнах му се в отговор и продължих напред, като заобиколих две възрастни жени с бастуни, напълно скрити в черни бурки. Движеха се безкрайно бавно под безмилостното слънце. Как търпяха тежкото ислямско черно облекло в този ад? Едната протегна ръка. Спрях се, бръкнах в джоба си, извадих монета от пет дирхама и я поставих в дланта ѝ. Внезапно пръстите ѝ се сключиха около моите. С грачещ шепот тя изрече:

— Faites attention, madame.

Бъдете внимателна.

Какво знаеше тя, което аз не знаех?

Завих по друга криволичеща уличка, преди да стигна главната градска артерия Авеню Мохамед V. Преобладаващият архитектурен стил бе на колониална крепост от кафеникав варовик. Само след две минути, прекарани навън, слънцето вече погаждаше номера на равновесието ми. Затова спрях край малка сергия, купих си зелена каки шапка и литър бутилирана вода, от която изпих половината на един дъх. През следващите двайсет минути обикалях от кафене в кафене, като оглеждах терасите и интериора за съпруга си. Обръщах се към всеки келнер, когото виждах, показвах снимката на Пол в паспорта му и питах дали са виждали този човек в последните минути, като обяснявах, че спешно ми се налага да го открия. Всички сервитьори бяха любезни. Ала, уви, не го бяха виждали.

Посетител в едно от кафенетата дочу, че питам за Пол, и се изправи. Беше около петдесет и пет годишен, възтежък, но все още сравнително добре запазен и облечен в типичните за марокански търговец дрехи за през деня (кремав панталон, сиво поло, италиански мокасини).

— Може би аз ще успея да ви помогна — каза на отличен английски и с жест ме покани на масата си.

Представи се като мистър Рашид и ми предложи кафе.

— Мислите, че сте виждали този човек, така ли? — попитах и му поднесох паспорта на страницата със снимката.

— Да, видях го. Но според мен първо трябва да пийнете нещо.

— Къде точно го видяхте?

— На тази улица преди няколко минути.

— Бихте ли ми казали къде точно?

— Най-напред бих искал да науча името ви.

Казах му го.

— И тъй, Робин, нека ви предложа лимонов сок, а после ще се качим в колата ми — имам много голям и удобен мерцедес — и ще го потърсим. А пък ако не го намерим, може би ще обядвате с мен.

Изправих се.

— Благодаря, че пропиляхте няколко много ценни минути от времето ми.

Мъжът изглеждаше шокиран от резките ми думи.

— Не е нужно да ми говорите така.

— Изобщо не сте го видели, нали? Просто се надявахте да се възползвате от жена, изпаднала в беда.

— Винаги ли сте толкова агресивна?

— Винаги ли сте толкова мазен?

— Сега вече знам защо съпругът ви е изчезнал.

Подсмихна се и добави нещо на арабски към мъжете, седнали наблизо, които наблюдаваха сценката с интерес. И тогава изгубих контрол.

— Какво каза, мамка ти?

Той беше стъписан от сквернословието ми.

— Мадам използва грозни думи.

— Само когато ѝ досажда дребосък с малък пенис.

Сега той вече имаше вид, сякаш го бях ритнала в чатала.

— Хайде де, преведете какво казах на приятелите си — подхвърлих и забързах по улицата, като се опитвах да сдържа лумналия гняв.

Но тогава внезапно замръзнах намясто.

Там, в далечния край на улицата, беше мъжът ми.

Носеше същата бяла риза и шорти, с които бе излязъл от хотелската ни стая преди два дни. Беше брадясал, дългата му прошарена коса висеше разрошена. Дори под бялата светлина на сахарското утро виждах, че е изтощен, изгубен.

— Пол! Пол! — извиках.

В същия момент огромен камион, дълъг колкото цяла пресечка, се зададе с шум по Авеню Мохамед V. Пол, изглежда, не чу виковете ми или пък те потънаха в боботенето на приближаващия камион. Без да се замисля, хукнах да прекося улицата, но бях отхвърлена назад от оглушителния клаксон на камиона, а шофьорът бясно жестикулираше. Сега пък се озовах на пътя на ван рено, който идваше от обратната посока. Мъжът зад волана натисна спирачките и ми се разкрещя ядосано през сваленото стъкло. От близките кафенета настанаха хора да се полюбуват на спектакъла, в който побъркана американка се опитваше да се добере до изчезналия си съпруг, застанал само на няколко крачки разстояние.