Дуглас Кеннеди - Мираж

Почувствах се абсурдно уморена — кратката нощ, нагаждането към свирепата сахарска жега, безплодните стометрови спринтове сутринта в търсене на Пол… Мечтаех си единствено за хладен душ и после за сън в чисти чаршафи. Върнах се горе. Отново съблякох всичко и го струпах пред вратата. После стоях десет минути под душа. Преди да се пъхна в оправеното и чисто легло, позвъних долу и помолих Ясмина да ме събуди в един… освен ако Пол не се появеше преди това.

Заспах мигновено. И после внезапно телефонът зазвъня. Върху малкия будилник на нощното шкафче в затъмнената от щорите стая светеха цифрите 13:02. И ето че бях тук сама. Нито следа от Пол. Посегнах към телефона.

— Обаждането ви за събуждане, мадам — напевно изрече Ясмина.

— Ами съпругът ми?

— Не е бил забелязан до този момент. Ала Юсуф още е навън и го търси, обажда ми се периодично. Уви, никаква следа.

— Ще бъда долу до няколко минути. Бихте ли ми повикали такси?

— Но полетът до Париж е чак в седемнайсет часа…

— Не отивам в Париж, ще ходя до…

Посегнах към купчинката хартии, които извадих от джоба си, преди да хвърля мръсните си дрехи пред вратата и намерих листчето, на което Бен Хасан ми написа адреса на Файза. Прочетох го по телефона. Ясмина ме уведоми, че е на пет минути път с кола и че камериерката се качва нагоре с чистите ми дрехи.

Четвърт час по-късно бях в такси и пътувахме към жилищен комплекс, недалеч от студията за игрални филми „Атлас“. Комплексът беше полумодерен, полубруталистичен с типичния за седемдесетте облик с армиран бетон. Имаше три отделни блока на по седем-осем етажа. Помолих шофьора да спре пред блок Б. Платих му и тръгнах по бетонното стълбище към апартамент 402. Поех дълбоко дъх за възстановяване на равновесието, преди да натисна звънеца до входа, като очаквах или никой да не отвори, или да се появи гневна жена, която да ми просъска да се махна и да не се вясвам повече.

Ала на третото позвъняване вратата се открехна. Пред мен стоеше изненадващо висока и стилна жена, невероятно слаба, с лице, което някога е било красиво, ала сега бе набръчкано и повехнало. В едната си ръка държеше цигара, а в другата — чаша розе. Когато заговори, гласът ѝ бе дрезгав от никотин.

— Е — каза тя, — най-сетне пристигнахте.

— Нима знаете коя съм? — попитах.

— Естествено, че знам. Вие сте другата съпруга.

— Предполагам, че пиете поне малко — каза Файза.

— Малко — да — отговорих.

— Аз пък пия много.

Направи ми знак да седна на канапе, тапицирано с кафяво рипсено кадифе. Намирах се в скромен едностаен апартамент. Бетонните стени бяха боядисани в бяло. Дървен люлеещ се стол. Абстрактни цветни картини. Възстаричък килим. Няколко снимки в рамка на Самира на различни етапи от живота ѝ. Климатик, който, макар и да охлаждаше добре, издаваше леко съскане. Две стари лампи, които, както и останалото обзавеждане, изглеждаха излезли от мода преди двайсетина години. Балкон с изглед към заобикалящата пустиня.

Като ме видя как обхванах всичко с поглед, включително многото празни чаши от вино, препълнените пепелници и прашните повърхности на мебелите, тя се закашля като закоравял пушач, после заяви:

— Не съм ви канила, така че няма да се извинявам за жилището си. Само ще кажа, че през април настъпи промяна в личния ми живот и бях принудена да си намеря нов апартамент по спешност. Животът понякога е поредица от разочарования. Особено като опира до мъже, не мислите ли?

После отново се разкашля мъчително.

— Добре ли сте? — попитах.

— Не съм, разбира се.

Беше слаба като стрък целина, облечена в черен ленен панталон и черна ленена риза с поне девет златни и медни гривни на тънките си китки. Косата ѝ, дълга и много права, все още беше гарваново черна. Но кожата ѝ беше безжизнена, а зъбите — пожълтели от тютюна.

Тя се скри в кухнята за момент, после се върна с бутилка изстудено розе и втора чаша.

— Мароканско е, но е добро.

— Като повечето вина, които опитах тук.

— Значи, момченцето Пол се е оженило за много по-млада жена — подхвърли тя и запали нова цигара.

— Не съм чак толкова млада.

— Но сте поне двайсет години по-млада от мен, което в моите очи ви прави детенце. И по-важното е, че сте негова съпруга.

— Вие също.

— Всъщност бракът трая само около десет минути… после беше анулиран.

— Анулиран? Сериозно ли?

— Изглеждате изненадана.

— Казаха ми, че все още сте негова съпруга.

— Който ви го е казал — а аз имам подозрения по въпроса, — е искал да си играе с вас. Аз определено съм бивша съпруга на Пол.