Дуглас Кеннеди - Мираж

— Значи, историята се повтаря.

— Само че в този случай джентълменът, чието име е Филип, се държа разумно. Плаща еквивалента на петстотин евро месечна издръжка за детето и предложи да финансира отчасти покупката на апартамент.

— А съпругът ми плаща другата част.

— Както казах по-рано, когато Пол съвсем ненадейно се свърза с мен миналата есен — очевидно след малката си тайна хирургическа процедура, с която е отказал дете на новата си съпруга, — загубих ума и дума от смайване. Звучеше тъжен и виновен, задето е бил толкова лош баща на Самира и… как да се изразя? Видях възможност…

— За отмъщение?

— За разплата.

— Какво точно искаш да кажеш?

— Няколко седмици комуникирахме с имейли и два пъти говорихме по телефона. Той звучеше все по-лабилен и извън релси. Особено след като беше писал два пъти на Самира и тя го бе уведомила чрез обратен имейл, че не желае да има абсолютно нищо общо с него, че не може просто ей така да се изтърси в живота ѝ след трийсет години и да си въобразява, че има шанс за някакви отношения. Тогава Пол ме попита директно дали може да направи нещо за дъщеря си. И в този момент в главата ми изникна план.

Умът ми препускаше. Като човек, прекарал много време в работата си да предвещава ходовете на злонамерени данъчни инспектори и някои непочтени клиенти, имах изострен нюх за хитри кроежи, нечестни сделки и засади.

— Решил си да му заложиш капан.

— Реших да дам на човека каквото искаше. На някакво екзистенциално ниво може да се интерпретира като онова, което мосю Пол подсъзнателно смяташе, че заслужава. Разплата за това, че беше изоставил дъщеря си и не предложи помощ или дори елементарно съчувствие на големия си приятел, чийто живот в някаква степен съсипа. Не на последно място поради своето нехайство и коравосърдечно пренебрежение. Уведомих го, че на дъщеря му ѝ трябват допълнително един милион дирхама, за да си купи апартамент, и че не може да си позволи ипотека в този размер.

— Това истината ли беше?

— Да го кажем така: тя не молеше за пари и любовникът ѝ беше дал достатъчно, че да направи депозит за малък двустаен апартамент в същия квартал.

— Ти подведе ли го да си мисли, че като ѝ плати практически половината апартамент, ще може да възстанови отношенията си с нея?

— Може би.

— Нека отгатна. Казал си му, че за да получи заема, трябва да дойде в Мароко, за да подпише документите и да ти плати първата вноска.

— Позна.

— След като той през целия ни престой тук не се отдели от мен, къде се видя с него?

— Накарах Омар да ме откара до Есувейра. Имахме много приятен обяд в заведението на Фуад, докато ти усъвършенстваше френския си и се разхождаше по брега, ако не ме лъже паметта. Той подписа документите и ми даде парите за първата вноска. Тъй като ми правиш впечатление на грамотна в юридическо отношение, позволих си да донеса договора за заем, съставен от местен нотариус, който бях уредил да се срещне с нас там.

Бръкна в джоба на сакото си и извади документ от три страници на френски и арабски. Прегледах го набързо, като обърнах на последната страница, където се мъдреше подписът на съпруга ми до печата на нотариуса, както и втори контролен подпис. На втора страница открих информацията, която ми беше нужна (и която можех да разбера на френски): условията на договора. Установих, че един милион дирхама трябва да бъдат изплатени обратно в период от десет години при годишна лихва 160 000 дирхама на месечни вноски от 13 333 дирхама — около 1500 долара или 18 000 годишно. Тъй като Пол печелеше 100 000 долара брутно възнаграждение от университета и най-много още 15 000 от продажби на свои творби, след плащането на данъците, социалната осигуровка и своя дял от ипотеката му оставаха към 40 000 да покрива разноските си по колата, да си плаща дела от сметките, мобилния телефон, таксата за фитнес клуба, да купува храна, да внася лептата си за едномесечната ваканция на крайбрежието на Мейн, където почивахме всяко лято. За тези далеч не екстравагантни разходи му отиваха по петстотин долара седмично и му оставаше много малко отгоре. Да се нагърби със заем, който щеше да му струва 1500 долара всеки месец, беше лудост.

Метнах документа обратно към Бен Хасан.

— Със сигурност си постигнал желаното отмъщение. И ще направиш нелоша печалба от този заем.

— Мадам, аз не съм „Сосиете Женерал“, нито „Чейз Манхатън Банк“. Аз съм бизнесмен и се наложи да извадя от ресурсите си, за да финансирам приятел.

— Сега знам защо Пол толкова настояваше да прекараме тези седмици в Мароко. Ти не би му дал пари, ако не е в страната, а така можеш да го впримчиш. Обзалагам се, не си съобщил на Самира, че е получила от баща си един милион дирхама.