Дуглас Кеннеди - Мираж

Естествено, той скочи и успя да изкълчи глезена си при приземяването, а това усложни нещата при слизане цели десет етажа. Но тъй или иначе, стигнахме долу. Преди да се покаже навън, Пол се преоблече в джелаба с качулка, която му бях донесъл. Излезе с куцукане през вратата, като се подпираше на мен, и минахме досами човека, оставен от братята да държи под око жадуващия бягство американски любовник на сестра им. Когато онзи видя, че Пол е пострадал, взе, че го подхвана от другата страна и му помогна да стигне до мястото, където бях паркирал пежото, моята тогавашна кола. На Пол му правеше чест, че въпреки ужасната болка си държа устата затворена. Качулката бе толкова надвиснала над лицето му и успяваше да скрие, че е от бялата раса. Мъжът ме попита защо Пол куца. Отвърнах му, че е глухоням и е бил нападнат от бандити. За наше щастие, онзи беше много глупав, но пък достатъчно добросърдечен да помогне на инвалид и въобще не се усъмни в абсурдната ми измишльотина. Дори ни пожела добър път, като потеглихме.

Знаех, че бащата на Файза има много връзки благодарение на поста си в Мароканската централна банка и най-вероятно ги беше задействал на летището, за да не допусне Пол да се качи на самолет за Щатите. Затова пътувахме шест часа с колата до Танжер — по онова време нямаше магистрали — и там го качих на ферибота за Малага. Дадох му достатъчно песети, за да иде на лекар за глезена си, да си плати една нощувка в хотел и билет за влака до Мадрид. И после… — Бен Хасан щракна с пръсти. — Хоп! Пол Люън изчезна от живота ми.

— Но когато се е върнал в Щатите, ти се обади, нали? — попитах.

Бен Хасан поклати глава.

— Не ти ли върна дълга?

Бен Хасан поклати глава.

— Какво стана, след като се роди бебето?

— Какво стана ли? Файза си понесе срама, че е самотна майка. В продължение на години не ѝ позволиха да преподава в колежа, едва свързваше двата края с частни уроци и дори с чистене на чужди апартаменти, тъй като семейството ѝ практически се отрече от нея.

— Сигурно се е опитала да се свърже с Пол.

— Че се опита, опита се. Но не успя. Ходиха с баща ѝ в американското посолство и настояваха да се вземат мерки за екстрадирането му в Мароко, където да се задоми с нея. Консулът им обясни, че най-многото, което могат да сторят, е да наемат американски адвокат, който да издири господин Люън, за да плаща издръжка за детето. Файза му пращаше писма със снимка на дъщеричката им, но той така и не наруши мълчанието си. Дори когато аз му писах след…

Той надигна чашата си с вино и я изпразни на един дъх, след което отново я напълни.

— След кое? — подсетих го.

Бен Хасан се поколеба, преди да отговори.

— Бащата на Файза побесня, като научи, че Пол е успял да се измъкне от сградата. Изля яростта си върху синовете си, а те на свой ред пребиха горкия дребосък, когото бяха оставили да пази задната врата. Така го осакатиха, че лежа в болница с месеци. После по нареждане на баща им подложили на мъчения домакина на съседната сграда и така узнали кой е помогнал на зетя им да се измъкне. Домакинът им казал моето име. Приклещиха ме, когато си тръгвах от Училището за изящни изкуства вечерта. Затътриха ме в една задна улица и после с чук премазаха всичките ми пръсти.

— Ти сериозно ли? — прошепнах изумена и останала без глас. — Наистина ли сториха това?

Той вдигна ръката си.

— Всеки пръст до един. Направиха ги на каша. Всичките кости бяха изпотрошени. Болката бе толкова непоносима, че съм припаднал. Часове по-късно ме открил уличен метач. За щастие, изтичал в училището и намерил двама мои колеги, които водеха вечерни курсове. Те позвънили в полицията, а после и двамата ме придружили в болницата. И слава богу, че били там, защото дежурният лекар бил толкова потресен от състоянието на пръстите ми, че искал да бъдат ампутирани. Колегите ми — и двамата художници — настояли да не прибързва с толкова драстична мярка. Но пръстите ми бяха до такава степен унищожени, че бях в гипс над година. Оказах се щастливец. Един ортопед хирург, французин, който решил, че му трябва смяна на обстановката, работеше на тригодишен договор в болницата в Казабланка. Прояви интерес към моя случай и ме убеди да се подложа на серия експериментални операции за реконструкция на костите. Бяха общо десет, последвани от три години физиотерапия. На онези жалки типове им отне две или три минути да ми съсипят ръцете, а бяха нужни трийсет и шест месеца мъчителни операции и възстановяване, за да мога отново да държа писалка.