Дуглас Кеннеди - Мираж

— Името му е… мосю Ромен Бен Хасан.

Преместихме се в близък ресторант. И когато първата бутилка вино беше опразнена, Бен Хасан вече настояваше, че е новият ми най-добър приятел.

Само че в началото на вечерята далеч не излъчваше добродушие и приятелски чувства. Тъкмо обратното, показа ми заплашителното си лице.

— Когато Пол чу от мен, че Самира би могла да му проговори отново, ако ѝ помогне да купи апартамент за себе си и сина си, незабавната му реакция беше „Дай ѝ парите“. Изясних му, че ако намеренията му са сериозни и заеме от мен един милион дирхама, ще си понесе последствията, в случай че не покрива месечните си вноски.

— И какви са тези последствия?

— Неприятни.

— Надали си възнамерявал да пратиш някого в Бъфало да го ступа… или по-лошо?

— Ако се стигне дотам, то, естествено, има си начини и средства. Разполагам с контакти в тази част на света, на които бих могъл да разпоредя да се намесят от мое име. Срещу съответната цена, разбира се. Цена, която би била добавена към месечната вноска.

— В лихварските среди го наричат „парса“. Месечната парса. Или я плащаш, или в противен случай понасяш сериозна телесна повреда.

— Това сигурно си го прочела в някое криминале.

— В моя бизнес от време на време се появява клиент, допуснал грешката да вземе заем от бандит като теб.

Бен Хасан събра пръсти пред лицето си, сякаш създаваше своя собствена катедрала, в която се втренчи. Видях устните му да потрепват. Какво се мъчеше да прикрие — гняв, презрение? Бях ли пресякла критична граница? Ако мъжът ми бе подписал нещо полулегално и обвързващо, дали не беше избягал във Варзазат просто защото не можеше да си плати парсата и не ме бе оставил да разчиствам след него финансовите бъркотии както обикновено? Сумата от един милион дирхама беше главозамайваща. Не разполагах с такива пари в банкова сметка, камо ли в задния си джоб.

Бен Хасан спря да ме наблюдава през плетеницата от дебелите си като наденички пръсти. Отправи ми бащинска усмивка и каза:

— Няма нужда да стискаш чантата си, не се каня да ти я грабна. Знам, че все още ми нямаш доверие. Давам ти думата си, че не възнамерявам да ти навредя по никакъв начин.

— Но го кроиш за съпруга ми.

— Да се надяваме, че той ще измисли начин да спази малката ни уговорка.

— Знаеш, че не разполага с такива пари.

Бен Хасан покри ръката ми с длан и тя се скри под меката купчинка плът.

— Нека оставим обсъждането на тези неща за по-нататък…

И той настоя да поръча вечеря за двама ни. Сервитьорът мигом се появи до масата и се обърна към него почтително като към кръстник на мафията или паша. Предаде, че собственикът настоявал да го почерпи с бутилка от най-доброто „кюве“ на заведението и че готвачът приготвил агнешки тажин с консервирани лимони „специално за мосю Бен Хасан и прелестната му гостенка“.

Прииска ми се да попитам домакина си дали и тук му дължат пари и сякаш предугадил въпроса ми, той каза:

— Направих малка инвестиция в това заведение преди години и управата ми е извънредно признателна за помощта, която им предоставих в критичен момент.

— Виждам, че си много активен бизнесмен.

— Ласкаеш ме — подхвърли той. — Но аз не съм толкова интересна тема за разговор. Особено когато насреща ми седи прекрасна и интригуваща жена.

Накара ме да говоря за себе си и аз му поднесох съкратената версия за живота си, като спестих много подробности за баща ми, за първия ми брак, за отказа ми от журналистическа кариера и впускането ми в по-сигурните води на счетоводството. Ала Бен Хасан се оказа майстор на подтекста, сам си попълни липсващото и го използваше, така че да се почувствам още по-неловко. Беше безпощадно прозорлив в изводите си („Баща ти така и никога не се е установил.“) и ги извеждаше до психологически обобщения („Затова винаги са те привличали нестабилни и лекомислени мъже.“). Бързо влязох в тон с играта му. Вместо да се впускам в оправдания, започнах да го разпитвам за собственото му минало и научих, че баща му, французин, бил управител на лозя в района на Мекнес и се оженил за мароканка от буржоазно семейство от Рабат, ала напуснал нея и малкия им син, когато възникнала възможност да се върне в Бургундия. След това отказвал да вижда сина си, „изряза ме от живота си като гнусен цирей“. По-късно Бен Хасан учил търговия в Париж и нееднократно се опитвал да поддържа контакт с баща си. Сподели как „опитите ми да вляза в международните бизнес кръгове в Париж удариха на камък“ и как после „се върнах в Казабланка и започнах да създавам състояние тук“.