Дуглас Кеннеди - Мираж

Варзазат. Потърсих го в Гугъл и открих, че е град с население около шейсет хиляди души в югоизточната част на страната; че е смятан за порта към Сахара; че там има филмова студия, често използвана от чуждестранни филмови компании като локация за продукции с пустинна тематика; че се гордее с модерната си инфраструктура и историческа сахарска архитектура; че разполага с международно летище, откъдето има ежедневни полети до Казабланка и Маракеш и директни полети до парижкото летище „Орли“ три пъти седмично.

Сега на крайбрежието на Северна Африка беше пет часът и дванайсет минути следобед. В Бъфало беше дванайсет часа и дванайсет минути. Извадих разпечатката на променената си резервация за полет на „Ройъл Еър Мароко“. Влязох в уебсайта им и написах номера на референцията си. После се прехвърлих към уебсайта на Джет Блу и промених вътрешния си полет от „Джей Еф Кей“ до Бъфало за същия час утре. Пристигна лимоновият ми сок. Добавих половин лъжичка захар и малко вода към прясно изцедения лимон и го изпих на един дъх. Тъй простичка напитка, произлязла от много кисел плод, а толкова успокояваща и освежителна.

Почувствах се ободрена от тази следобедна закуска. Платих на сервитьора. На път за дома на Бен Хасан минах покрай цветар и купих подарък за моя домакин — дванайсет дългостеблени лилии. Да, усещах у този човек известно двуличие, но пък беше гостоприемен, а аз имах нужда от това сега. А и майка ми би се обърнала в гроба, ако не бях изпълнила едно от основните ѝ наставления за поведение в обществото: винаги носи подарък.

— Лилии! — възкликна Бен Хасан, като се върнах в апартамента му. — Как се сети, че обожавам това цвете?

— Просто догадка.

— Сигурно ме мислиш за обсебен от смъртта.

— А такъв ли си? — попитах.

— Като тежиш двеста килограма и не можеш да изминеш повече от две пресечки без болки в гърдите, да, лилиите ти напомнят, че реката Стикс е само през няколко улици. Но ти благодаря за жеста.

— Като стана дума за смъртно желание… Знам, че мъжът ми сега е във Варзазат. Там живее тя, нали?

Бен Хасан сви устни.

— Пол ми каза, че си много опасна жена, както приляга на професията ти. Ще говорим повече по време на вечерята. Банята за гости, както сигурно си спомняш, е през две врати вдясно. Ако хвърлиш дрехите си в коридора, Омар ще ги е изпрал и изгладил, докато се върнем довечера. Не бива да те пращаме обратно в Щатите с мръсно бельо, нали така?

— Нямаме ли всички своето мръсно бельо, мосю? — подхвърлих.

— Аха, счетоводителка с душа.

Банята беше тясна, а душкабината — миниатюрна, с ръчен душ. Но пък налягането на водата беше прилично, а температурата ѝ висока. Хубаво беше да се освободя от дрехите, с които бях пътувала и спала през последните двайсет и четири часа. И наистина открехнах вратата, за да ги метна в коридора.

Докато обличах новите, зърнах отражението си в огледалото. Осемте часа сън бяха заличили тъмните сенки под очите ми. Ала вътрешните сеизмични сътресения изобщо не бяха утихнали. И все пак несгодите в живота — в моя живот — се посрещат много по-добре след приличен сън и много горещ душ.

— Буквално сияеш — обяви Бен Хасан, когато минах по коридора и заварих него и Омар да работят в офиса, където многоцветните паспорти се издигаха на висока купчина.

— Благодаря за всичките ти добрини.

— Полагат ти се. Особено при всичко, което си открила през последните няколко часа. Не че самият Пол би пожелал да погледне открито корабокруширалия кораб, какъвто е животът му. Че кой въобще на света би го поискал?

Бен Хасан замълча и остави този коментар да увисне помежду ни. После прошепна на Омар нещо на арабски и той се надигна от ламиниращата преса, с която работеше върху белгийски паспорт. Мина с бърза крачка покрай мен.

— Настъпи часът за „Кир“ — съобщи Бен Хасан, — стига да е приемливо за теб.

— Да, добре ще ми дойде питие.

— Радвам се да го чуя. Аз съм добър мюсюлманин, вярващ в Аллах и неизбежните райски двери, пред които най-сетне ще мога да се освободя от тази корпулентна обвивка и да прекарам вечността, реещ се сред небесни пари. Но съм също така и лош мюсюлманин, убеден, че е много трудно да изкараш деня без питие… или две, или три. Всъщност съм настроен твърде подозрително към всеки, който не пие. Пол не прекалява… освен ако светът не го затормозѝ малко повече.

— Значи е пил много, когато е бил тук снощи?

— То се знае. Особено след като дъщеря му беше затръшнала вратата в лицето му. Но повече за това после. Може ли да попитам как се сети, че той е във Варзазат?