Дуглас Кеннеди - Мираж

Какво означаваше всичко това, по дяволите? Защо Пол се познаваше с такъв тип?

Втурнах се по коридора и влязох в кухня, пълна с мръсни съдове от няколко дни и препълнени пепелници, пръснати навред, да не говорим за вонята, която асоциирах с гниещи зеленчуци. Продължавах да викам „Monsieur, monsieur“, но отговор нямаше. Пак поех по дългия коридор и отворих поредната врата. Този път се озовах пред огромно резбовано легло, на което Омар и мосю Бен Хасан спяха голи. Бяха в двата края на широкия матрак и Омар изглеждаше направо миниатюрен до Бен Хасан с неговото изобилие от плът. Щом отворих вратата, Омар се събуди. Като ме видя, дръпна един чаршаф да се покрие и ми изсъска нещо на арабски. В този момент Бен Хасан отвори очи бавно, огледа ме и каза:

— Ти наруши сиестата ни.

— Не мога да намеря раницата си.

— И веднага реши, че мръсните мароканци са ти я задигнали.

— Оставихте ме да си проспя полета. Къде сложихте раницата ми?

— В дрешника до предната врата. Ще установиш, че нищо не е пипано. Ако искаш да използваш банята, намира се до дрешника. Вътре има и душ. Оставихме чисти кърпи за теб. Моля те да ни извиниш за състоянието на кухнята. Работим плътно по един проект от няколко дни и, уви, домакинстването отиде на заден план. Но довечера ще ядем навън.

— Аз трябва да вървя.

— Къде ще вървиш?

— Да намеря Пол. Знаеш къде е отишъл, нали?

— Иди и вземи душ. Ще накарам Омар да направи чай и после ще обсъдим мъжа ти и местонахождението му.

— Вчера напуснах Есувейра бързешком, когато узнах, че Пол е дошъл в Казабланка. Нямам дрехи за преобличане, нито тоалетни принадлежности.

— Мога да ти осигуря четка за зъби, но що се отнася до размери и вкусове за дрехи, живеем в два различни свята. На пет минути пеша оттук има голям френски магазин. Омар на драго сърце ще те заведе.

— Ще си помисля. Може ли да използвам телефона, моля?

— Искаш да се обадиш на „Ройъл Еър Мароко“ ли?

— Може би.

— Вече свърших това вместо теб.

— Какво?

— Когато заспа, на няколко пъти се опитах да те събудя, но безуспешно, затова си позволих да надникна в чантата ти и открих документите ти за пътуване. Видях, че полетът ти е днес по пладне. Предвид огромното ти изтощение ми беше ясно, че няма да успееш да стигнеш навреме за него. Затова се обадих на приятел, който ръководи всичко в „Ройъл Еър Мароко“, и сега имаш резервация за същия полет утре по обяд. Може ли да ти отправя покана да се възползваш от леглото ни за гости тази нощ и да ни позволиш да те изведем на вечеря?

Усещах се малко объркана от всичко това.

— Само ни дай десет минути да се измием и облечем.

Кимнах в знак на съгласие и се отправих по коридора.

В дрешника до външната врата наистина открих раницата си. Паспортът ми си беше намясто, също и лаптопът. Също и портфейлът с разните ми кредитни карти. Имаше принтиран лист с новата ми резервация, където беше записано, че промяната на полета не ми струва нищо.

Упрекнах се, задето бях допуснала, че домакинът ми и неговият асистент/любовник са ме ограбили. Беше първосигнална реакция на западняците към всичко северноафриканско: убеждение, че с малко изключения на никого тук не може да се има доверие. Но ако последните няколко седмици бяха доказали нещо, то беше, че ако не броим няколкото неприятни момента, неизменно бях срещала почтеност и уважение. А мосю Бен Хасан, вместо да ме пропъди от вратата си, ме прибра, осигури ми непрекъснат сън през по-голямата част от деня, сменил беше резервацията ми за полета, а сега ми предлагаше да пренощувам в дома му. Дължах му благодарност. При все това още хранех известни съмнения към него, задето бе претърсил чантата ми да види имам ли билет, който трябва да бъде сменен. Дали нямаше някакъв скрит мотив? Все пак този човек се занимаваше с изработване на фалшиви паспорти, доколкото бях схванала. Чудех се също дали не разполага с информация за Пол, която той не би искал да се знае от други хора. Не можех да забравя и как като покерджия с безпощадно хладен ум беше изиграл коза си пред мен, като ми пусна онази малка бомба: „Отиде да се види със съпругата си“. Разкритие, което ми подейства като ритник в главата.

И все пак не можех да не оценя гостоприемството му и да не си дам сметка, че моята параноя и разтревоженост бяха причината да съм подозрително настроена и недоверчива. Върнах се в дневната и започнах да оправям леглото, на което бях спала.

— Не е нужно да си утешаваш гузната съвест с шетане.