Дуглас Кеннеди - Мираж

Стигнах до третия етаж и се обърнах наляво. Вратата пред мен беше боядисана в безумен лилав нюанс, а външната рамка — в лъскаво черно. Изборът на цвят мигом ме смути. Твърде халюциногенно и дръзко. Позвъних. Никакъв отговор. Почаках трийсет секунди и позвъних отново. Нищо. Вероятно всички вътре, включително ѝ съпругът ми, спяха.

Натиснах с длан звънеца и я държах така цели трийсет секунди. Най-сетне вратата се открехна. Пред мен 47 стоеше много нисък мъж, малко над трийсетте, с плешива глава и безупречна кожа. Имаше вид на току-що измъкнал се от леглото. Втренчи се в мен с уморени, пълни с подозрение очи.

— Трябва да говоря с господин Бен Хасан — казах на френски.

— Той спи — отвърна с равен тон мъжът.

— Спешно е.

— Елате по-късно.

Понечи да затвори вратата, но аз проврях крак и го спрях.

— Не мога да дойда по-късно. Трябва да го видя сега.

— Сега няма как.

Отново се помъчи да затвори и отново кракът ми го спря.

— Ще го видите някой друг път.

— Не, ще видя господин Бен Хасан сега.

Последната дума направо я излаях. Видях как очите на мъжа се разшириха. Вкопчих се в дръжката и запънах лявото си коляно във вратата, когато той се опита да я затвори насила.

— Махнете се — изсъска мъжът.

— Аз съм съпругата на господин Пол. Знам, че той е вътре. Трябва да говоря с него. — Хвърлих се към вратата и закрещях: — Пол? Пол? Ела да говориш с мен…

Внезапно вратата се отвори широко и аз се озовах лице в лице с мъж, който сигурно тежеше поне сто и петдесет килограма. Беше малко над шейсетгодишен, с оредяваща коса, зализана наляво върху голямата му, подобна на топка за боулинг глава. Лицето му, освен че бе месесто и с тройна брадичка, имаше много мазна кожа. Очите му, вампирско сини, подсказваха, че току-що съм го събудила с моите крясъци. Ала от всичко най-много ме смая обиколката му. Увитото му в изпотен бял кафтан тяло приличаше на гигантски блок сирене „Камамбер“, оставено твърде дълго на слънце. Изучаваше ме с присвитите си сънени очи.

— Съпругът ти не е тук.

Думите му ме изненадаха.

— Нима знаете коя съм?

Той сви рамене.

— Естествено, че знам коя си, Робин. Аз съм Бен Хасан. И, уви, мъжът ти си отиде.

— Къде си отиде?

Когато изрекох това, изгубих равновесие. Облегнах се на стената, за да се задържа права. Закрих лицето си с ръка и се почудих дали не съм на път да припадна. Чух Бен Хасан да се обръща на арабски към приятеля си. После младият мъж постави ръка върху моята. Аз трепнах и се дръпнах.

— Омар само иска да ти помогне да влезеш вътре, преди да си припаднала.

Вече бях в плен на силно замайване.

— Къде отиде той? — попитах отново.

Бен Хасан ме погледна право в очите. И каза:

— Отиде да види съпругата си.

Преминах в състояние на свободно падане.

— Съпругата си? Аз съм неговата съпруга.

И тогава залитнах напред. Омар ме хвана. Помня, че измънках как искам да поседна. Какво стана после ли? Помня само, че ме отведоха в голяма стая, също боядисана в лилаво, с изобилие от бродирани кадифени възглавнички. Бях отведена до матрак на пода, застлан с плюшено одеяло. Говореха ми на френски. Думите прелитаха покрай мен неразбираеми. Не спирах да си повтарям: „Стани, трябва да си хванеш полета“. Това изречение заедно с другото, „Отиде да види съпругата си“, рикошираха в главата ми. Сигурно не бях разбрала правилно, нямаше друг начин.

Ала щом Омар ме настани на матрака, съзнанието ме напусна.

Събудих се в свят на сенки. Отне ми миг-два да се ориентирам къде съм. После ми трябваше само наносекунда да изпадна в паника, като погледнах часовника си и видях, че е четири и дванайсет. Скочих ужасена. Четири и дванайсет следобед. Спала бях часове. Бях изпуснала полета си.

Намирах се в голяма дневна с тъмнолилави стени. Паркетът беше черен и лъскав, на прозорците имаше тежки червени плюшени завеси. Червен чаршаф покриваше матрака, върху който… Нима бях спала почти девет часа? Странни и твърде елементарни абстрактни картини по стените: кутии в кутии или кръгове, сякаш въртящи се навътре в кървави тонове на черен фон.

В ума ми се стрелна плашеща мисъл: Къде е раницата ми с лаптопа, принтирания ми самолетен билет, портфейла ми с всички кредитни карти и най-вече с паспорта ми? Изправих се и я затърсих наоколо. Като видях, че няма следа от нея в тази плюшена стая като от бардак, хукнах по коридора с викове „Monsieur, monsieur, monsieur“ и започнах подред да отварям врати. Първата водеше към стая, която беше съвсем гола с изключение на няколко дървени сгъваеми маси с купчини паспорти в различни цветове върху тях, ксерокс, набор от печати и машина, за която, като я разгледах отблизо, установих, че служеше за ламиниране на документи.