Дуглас Кеннеди - Мираж

— Votre adresse 47 47 Вашият адрес (фр.). — Б.пр. — съобщи ми и ми направи знак да слизам.

Бръкнах в джоба си и извадих банкнота от сто дирхама. Когато му я подадох, той само сви рамене и я взе с отсечено кимване. Докато се измъквах от задната седалка, изрече две последни думи:

— Bonne chance. 48 48 Успех (фр.). — Б.пр.

Когато се озовах с раницата си на улицата и вратата на автомобила беше затворена, двигателят изпука за последен път, преди колата да се изгуби сред все още рехавото движение. Отново погледнах часовника си и се зачудих дали да се кача до апартамента на Самира сега, да задумкам на вратата, да принудя мъжа си да напусне леглото ѝ и да тръгне с мен.

Ала всичките ми инстинкти ми диктуваха да дам заден. Да огранича щетите дотук. Да приема тъжния финал. Да не се опитвам да го спасявам, колкото и да го желаех, каквито и страхове да ме мъчеха, че мъжът ми се е насочил нанякъде, откъдето връщане няма.

Съзнавах, че преговарям със себе си, че се поставям в някаква компромисна позиция, от която нямаше да излезе нищо добро.

Иди в кафенето. Поръчай си кафе. Накарай ги да ти извикат такси. Незабавно. Иди на летището. Качи се на самолета. Минѝ през изхода с надпис „Махам се оттук… завинаги“.

Вместо това нарамих раницата и пресякох улицата към нейната сграда. Огледах изредените имена с номера на апартаменти до звънците вляво от входа. Посочени бяха само фамилиите, така че не виждах никаква „Самира“ или поне „С“. По дяволите… Почудих се дали да не вляза в съседния магазин, да покажа снимка на Самира и да попитам мъжа зад щанда дали не я познава. После си дадох сметка, че след като живее тук, няма как да не е редовен клиент. И ако недоспала и стресирана американка на средна възраст размахаше снимката ѝ и попиташе за фамилията ѝ, продавачът най-вероятно щеше да ѝ позвъни и да я предупреди за лудата, която се мотае долу. Нищо чудно да повикаше и полиция. Най-разумно бе кротко да изчакам.

Онова, което открих в магазина, ме изненада. Беше добре зареден с висококачествени готови храни, предимно френски. Имаше и местни продукти — хумус, тахан, кускус, разнообразни марокански печива. Но присъстваха също и различни марки чай от „Едиар“ в Париж. И „Неспресо“ в капсули. И белгийски шоколад. И италиански зехтин екстра върджин. Беше от рода местните деликатесни магазини, каквито се срещаха във всеки космополитен град, и очевидно обслужваше отбрана клиентела. Имаше и стелаж с чуждестранни вестници на френски, английски, немски, испански, италиански — всичките от този ден. Взех „Интърнашънъл Ню Йорк Таймс“ и „Файненшъл Таймс“, платих за тях, после прекосих обратно улицата и си избрах маса на терасата с добра видимост към входа на жилищната сграда. Дойде сервитьор. Поръчах си закуска, осъзнала, че от безсънната нощ насам не бях хапнала нищо освен малко баклава след късната ми закуска предишния ден, тъй като страхът и стресът бяха заглушили глада ми. Огледах околността. Сградите тук бяха предимно ар деко с няколко по-модерни, пръснати сред иначе еднородния в архитектурно отношение квартал. Кафенето, където седях, би било съвсем намясто в

Париж. До магазинче с изящно опаковани сапуни и масла за вана имаше интересна на вид книжарница. Рекламни плакати показваха млади и енергични двойки, на вид хора с професия, вгледани замечтано един в друг и хванали в ръце последни модели мобилни телефони. Имаше и магазин за електроника с най-новото в сферата на лаптопите и клетъчните комуникации. Мина жена в прилепнал клин, която правеше сутрешния си джогинг. Край пътя бяха паркирани аудита, мерцедеси и поршета. Никъде не се мяркаше бурка. Бях в едно съвършено различно Мароко от онова зад стените на Есувейра: познат и в същото време съвсем чужд свят.

По пътя минаха още две магарешки каруци. Едно от животните спря да пикае и оплиска бронята на близкия мерцедес. Собственикът му — солиден мъж, с вид на бизнесмен, с черен костюм и бяла риза, с цигара в едната ръка и мобилен телефон в другата — стана от масата си в кафенето и тръгна натам, крещейки укори и обиди. Стопанинът на магарето се опита да смекчи ситуацията, като взе да бърше бронята с крайчето на джелабата си. Това още повече вбеси мъжа. Портокаловият ми сок и кроасаните пристигнаха едновременно с полицай, който се зае да успокоява бизнесмена и нареди на стопанина на магарето да престане да разнася урината му върху боята на мерцедеса.

Захапах кроасана с облекчение, че слагам нещо в уста. Погледнах към страниците на „Интърнашънъл Ню Йорк Таймс“ и си помислих как по време на престоя ни в Есувейра нито веднъж не ми хрумна да си купя вестник. Сега научих за нова криза на Уолстрийт, за поредната вълна от бомбардировки над Бейрут, за смъртта на бивш диктатор в Кавказ и…