Дуглас Кеннеди - Мираж

Фуад преброи парите и като се увери, че е получил пълната сума, повика шофьора и му заговори тихо, с твърд тон. Показа му отново адреса на арабски и на няколко пъти посочи към мен. После написа някакви числа на друго листче от бележника, след като отново облиза молива. Откъсна го и го подаде на мен.

— Ако възникне нещо непредвидено, позвънете ми на този номер. Но не би трябвало да има никакъв проблем. Симо е свестен…

После ми подаде пластмасовия плик.

— Съпругът ви остави това, когато дойде в късния следобед. Не казвам, че искаше да го дам на вас, но предпочитам вие да му го пазите.

— Все още ли няма да ми кажеш къде го е оставил другият ти шофьор?

— Не мога, дадох му дума да мълча.

— Поне ми отговори права ли съм, като отивам на този адрес?

Фуад се замисли, после ми отвърна кратко:

— Иншаллах.

Ако такава е волята на Аллах.

Пет минути, след като излязохме от Есувейра, открих, че лампичката за четене отзад в колата не работи. Когато попитах Симо дали е повредена, той само вдигна рамене. Помолих го да спре и да я оправи, тъй като беше напълно тъмно, а нямах търпение да видя какво има в пазарската торбичка, дадена ми от Фуад. Исках също така да използвам четирите часа пътуване, за да прочета дневника на Пол, макар да изпитвах неудобство да се ровя в съкровените му тайни. Може би повредената лампичка беше намек, че не бива да надзъртам там. Но самият факт, че бях в раздрънкана кола и бягах от хотела ни в издирване на този изгубен човек…

— J’ai besoin de lire, monsieur 41 41 Нужно ми е да чета, господине (фр.). — Б.пр. — казах на Симо, когато отвърна, че не можел да стори нищо за повредената крушка.

Бръкна в джоба си и метна запалка на задната седалка.

— Се n’est pas suffisant. Vous n’auriez pas une lampe-torche? 42 42 Не ми върши работа. Нямате ли фенерче? (фр.) — Б.пр.

Той поклати глава и ускори, като предизвика първия пукот откъм ауспуха. Облегнах се назад и усетих с гърба си пружините под тапицерията от изкуствена кожа. После бръкнах в пазарската торбичка. Изпитах нещо подобно на огромно облекчение, когато извадих отвътре един от големите скицници на Пол. Щракнах запалката и на бледия ѝ пламък отгърнах твърдата черна корица, след което трескаво запрелиствах страница след страница графики от Есувейра. Каквато и мъка и самоунищожителен гняв да го бяха накарали да разкъса няколко от скицниците си в стаята ни, явно се бе задействало някакво зрънце на самосъхранение, защото тъкмо този съдържаше най-добрите работи, правени някога от него. Над петдесет рисунки, тъй иновативни и дръзки в използването на щриха, в смесицата на абстрактно и реалистично, в автентичното усещане за жега и прах на сука, което Пол бе предал, съпътствано от абсолютната му потребност да нарисува сцените по такъв оригинален начин. В един момент ми се наложи да затворя албума. Седях мълчаливо в тъмното и попивах усещането за загуба, плъзнало в организма ми като бързодействаща отрова. Погледнах към невзрачния пейзаж отвън и облаците по небето, спиращи всякаква светлина от звездите и луната. Внезапно се почувствах омаломощена от огромния стрес на последните часове, от страха и тревогата какво (и дали изобщо нещо) ще открия в Казабланка. Като че чак сега осъзнах напълно как целият ми живот се е променил. А надеждата за дете…

Разплаках се. Плаках дълго в тъмнината на тази очукана кола, наблюдавана в огледалото за обратно виждане от мълчалив човек, изпитващ неудобство от такава проява на чувства. Той запали нова цигара. Когато плачът ми утихна, мъжът бръкна в плик на предната седалка и ми подаде няколко кубчета баклава, увити в хартия.

— Моя жена прави това — скалъпи някак той на френски. — Вие яжте.

— Шукран.

Кимна ми. Не си казахме повече нито дума до пристигането в Казабланка.

Затворих очи с надеждата сънят да ме пребори. Не се случи, така че отново ги отворих. После, с мисълта колко е неразумна тази идея, извадих от раницата си дневника на Пол. Държах запалката толкова близо до страниците, че се боях да не би при подскачане на колата в някоя дупка да ги подпаля. Повечето от тях бяха заети от направени набързо скици, драскулки, визуални импровизации на живота около него, който той не спираше да наблюдава. Тук-там имаше по някое разсъждение или признание, но най-много ред или два. Пламъкът на запалката хвърляше чудати сенки, докато изчитах страница след страница подобните на епиграми откровения на мъжа ми. Това, че никъде не бяха отбелязвани дати, беше толкова типично за Пол. Цифри, крайни срокове — все гледаше да ги отбягва. Нямаше определена хронология в тази кавалкада от съмнения и укори, отправени към него самия, и…