Дуглас Кеннеди - Мираж

— Mille mercis, mais j’ai un rendez-vous 37 37 Хиляди благодарности, но имам среща (фр.). — Б.пр. — отговорих му.

Но къде се намирах сега? Макар добре да познавах сука след няколко седмици тук, той беше толкова плътно застроен и представляваше такъв лабиринт, че човек неизбежно се озоваваше на някое съвсем непознато място. Също като уличката, на която бях изведена. Беше пълна със зловещи сенки и никакви указания къде може да съм. Мохамед посочи към работилницата на баща си и заяви:

— Je reste ici.

— Mais ou suis-je?

— Essaouira.

— Mais ou?

— Vous cherchez ou? 38 38 Аз оставам тук. — Но къде съм? — В Есувейра. — Но къде? — Какво търсите? (фр.) — Б.пр.

Обясних му, че се опитвам да намеря кафенето на човек на име Фуад. На Мохамед това май не му говореше нищо.

— Vous ne connaissez pas Chez Fouad? 39 39 Не го ли знаете заведението на Фуад? (фр.) — Б.пр.

Мохамед вдигна рамене объркано.

— Aidez-moi 40 40 Помогнете ми (фр.). — Б.пр. — помолих, разтревожена, че Фуад може да си помисли, че няма да се върна, и да си тръгне преди определения краен час в полунощ.

Мохамед отново протегна ръка. Реших да не споря с него и бръкнах в джоба си за още десет дирхама. Ала преди да успея да му дам парите, баща му се показа от работилницата си и затича към него с един от онези чукове (целия окървавен), които използват за начукване на месото. Развика се силно и явно ужаси сина си, който се скри зад мен. Щом таткото стигна до нас, сграбчи Мохамед за рамото и го разтърси силно, като му се караше на скорострелен арабски. Разбрах, че е видял как момчето ми иска още пари и се е засегнал. Опитах се да защитя Мохамед, като обясних, че съм го помолила да ме насочи към едно кафене и аз съм предложила да му платя за услугата като водач. Мохамед, вече разплакан, преведе думите ми на арабски. Макар да бяха нужни няколко много напрегнати мига гневът на бащата да се уталожи, той явно повярва на историята, раздруса Мохамед още веднъж и му нареди нещо, което момчето ми преведе на неправилен френски:

— Баща ми казва, че лъжете, за да ме защитите.

— Обяснете му, че не лъжа.

Започнах да разигравам случката, посочих себе си и се впуснах в уверения:

— Помолих сина ви да ме заведе… — посочих към уличката напред — до кафене, което държи човек на име Фуад. — Показах как му давам пари. — Предложих да му платя за услугата. Синът ви не ми е искал пари. — Отново взех да жестикулирам между мен и Мохамед, сочех джоба си, показвах отново момчето и междувременно енергично клатех глава да подчертая, че той не ми е искал пари.

Беше същинска пантомима. Ала касапинът най-сетне ми повярва. Отново сграбчи рамото на сина си, посочи нейде в далечината и рязко издаде нова команда. Мохамед преведе.

— Баща ми заръча да ви заведа до кафенето на Фуад.

— Но къде е кафенето?

Мохамед отправи същия въпрос към баща си. Последва поредният поток от сърдита арабска реч, но някъде по средата на тази тирада осъзнах, че таткото всъщност дава указания за посоката. Накрая с безброй жестове, обозначаващи завиване надясно и наляво, касапинът се обърна към мен, мигновено стана любезен и ми отправи лек поклон, поставил дясната ръка на сърцето си. Доколкото можах да схвана от изражението му, извиняваше ми се за поведението на сина си.

Поклатих глава, докоснах рамото на Мохамед с майчински и закрилнически маниер и го помолих да преведе на баща си:

— Синът ви беше много възпитан и учтив. Можете да се гордеете с него, господине.

Това като че ли окончателно умилостиви касапина. Още веднъж ми се поклони, след което даде знак на Мохамед да ме води.

Отправихме се напред по тъмната улица. Щом завихме зад ъгъла, Мохамед спря и се разплака. Напереното хлапе изведнъж се превърна в тъжно, лишено от обич дете с тираничен баща. Предпазливо обгърнах раменете му в опит да го утеша, като очаквах да отблъсне ръката ми. За моя изненада той зарови лице в рамото ми и захлипа. Как ми се искаше да мога да го отделя от живота му и да го отведа на по-щастливо и безопасно място. Как ми се щеше себе си да отделя от моя живот.

Когато Мохамед се поуспокои, избъбри само една дума: „Merci“. После тръгнахме из заплетената мрежа от преки и стигнахме до кафенето на Фуад. Напълно наясно бях, че няма да успея сама да намеря пътя на връщане, така че дадох на Мохамед петдесет дирхама и го помолих да чака, докато приключа.

— Mon pere sera fache.

Баща ми ще ми се ядоса.

— Je vais parler avec Papa. Je vais tout regler.