Дуглас Кеннеди - Мираж

— Не можеш ли да ми намериш нещо друго?

— Мосю Пикар ми каза, че трябва да спите тук тази нощ. Утре, когато шефът дойде…

— Ще го нарека un connard в очите. Би ли помолил Майра да ми донесе ментов чай?

— Tres bien, Madame 34 34 Добре, госпожо (фр.). — Б.пр. .

Щом той затвори вратата, седнах на леглото, отворих раницата и изсипах съдържанието ѝ. Незабавно се заех с дневника на Пол. В задния му джоб ме очакваше шок: паспортът на мъжа ми. От една страна, беше облекчение, тъй като явно той не възнамеряваше да напуска града и страната. Но също като мен Пол никога не ходеше из Есувейра без този важен документ. Защо беше хукнал без него? Освен ако в стреса си, че съм узнала мръсната му малка тайна, просто не беше изтичал навън без никакви планове какво да прави по-нататък. Което десетократно засили чувството ми за вина. А после друго откритие в джоба на дневника ме разтърси като ритник от магаре. Снимка на млада жена, малко над двайсетте. Мароканка, но чертите ѝ подсказваха, че може да е от смесен тип. Много красива, с буйни абаносово черни къдрици. Стройна, със съвършена кожа, леко начервени устни, стилна: впитата черна тениска и дънки отлично подчертаваха дългите ѝ крака. От мароканско-френски произход, реших, и жена, на която лесно може да се лепне етикет „сърцеразбивачка“.

Няколко мига се взирах зашеметена в снимката. Шокът ми нарасна, когато я обърнах и видях надписа отзад:

От твоята Самира

Отсъствието засилва обичта в сърцето.

С цялата ми любов

Сега тя вече имаше и име. Самира. Жена, близо четиресет години по-млада от него.

L‘absence rend le coeur plus affectueux.

Декларираше не само любовта си към Пол, а и че раздялата им поражда копнеж у нея.

Самира. La belle Samira 35 35 Хубавицата Самира (фр.). — Б.пр. . Чийто почерк беше строго калиграфски — сякаш бе използвала специален тънкописец за това послание, подписано с малко сърчице до името ѝ. Запратих снимката на леглото, далеч от мен, а главата ми се въртеше.

Грабнах дневника. Страница след страница с мъчителния му за разчитане почерк. След като Майра щеше да пристигне всеки момент с чая, нямах време да го дешифрирам. Прелистих набързо дневника в търсене на някаква индикация къде може да бъде открита тази негова Самира.

И ето че имах късмет. Една страница бе прегъната наполовина и частично покрита със скици на… о, боже, прекалено трудно бе да го понеса… нейното лице… Разгънах я и прочетох:

Трябва да намеря начин да върна Самира в живота си. Робин ще превърти, меко казано.

Но рано или късно трябва да узнае истината… Макар че ако узнае цялата истина, сигурно ще я изгубя завинаги.

Ето я, значи, и втората тайна, която пазеше от известно време насам. Другата жена. Как можеше да съм толкова наивна? Как не бях усетила, че той си има паралелен живот? И как беше срещнал тази мароканска красавица, която така отчаяно желаеше да върне в живота си? Другата жена. Това се казва клише.

При това много по-млада жена, живееща на адрес: улица „Таха Хюсеин“ 2350, Казабланка 4е.

Нямаше телефонен номер. По дяволите. Нито имейл адрес. Отворих лаптопа на Пол. Обзе ме странно чувство на конфуз, задето нарушавах личното му пространство; друг глас в съзнанието ми ме смъмри, че изобщо допускам чувство за вина в уравнението. Не знаех паролата на Пол за компютъра му и практически той беше недостъпен. Пробвах с няколко комбинации от възможни пароли — знаех, че съвместната ни сметка е отбелязана като „робинползаедно“. Това беше негово предложение. Самото ѝ изписване отново ме накара да кипна от яд.

Почукване на вратата ме накара да захвърля всичко, като се погрижих най-вече да пъхна снимката на възлюбената на Пол обратно в джоба на дневника. Отворих и видях на прага Майра с поднос чай. Изглеждаше, сякаш предпочита да е на което и да е друго място, но не и тук. Поканих я вътре. Влезе, затворих вратата, а тя ме попита къде да остави чая. Посочих към скрина.

— Ти знаеш нещо, нали? — подхванах я.

Тя ме погледна с разширени очи, сякаш я бях спипала в кражба, и няколко пъти поклати отрицателно глава. Видях, че е на път да се разплаче.

— Няма нищо, спокойно — побързах да кажа.

Тогава цялото ѝ тяло се разтресе. Тя бръкна в джоба на джелабата си и извади оттам стодоларова банкнота.

— Съжалявам, много съжалявам. Изобщо не биваше да я вземам…

— Мъжът ми ли ти я даде? — попитах я.

Сълзите рукнаха.

— Казах му, че не я искам. Но той я натика в ръката ми. Обясних му, че толкова печеля за две седмици. Той само вдигна рамене и каза, че било малък знак за благодарност, ако можело…