Дуглас Кеннеди - Мираж

Всеки момент щеше да се разридае.

— Нищо нередно не си направила.

— Направих. Защото взех парите в замяна на това, че му показах изход оттук, без да минава покрай рецепцията.

— Той каза ли защо иска да се измъкне, без никой да разбере?

— Не, разбира се. Обясни, че имал нужда „да изчезне без следа“, това бяха точните му думи. Даде ми парите, след като ме попита знам ли някой таен изход от хотела.

— А ти знаеш ли?

При този въпрос Майра още повече се разстрои.

— Не биваше да му помагам.

— Той каза ли, че бяга?

— Каза така: „Може ли да ми покажеш път, за да изчезна, без да ме види никой? И можеш ли да пазиш тайна и да не казваш на никого, че съм си отишъл?“.

— А защо го казваш на мен сега?

— Защото вие не сте кой да е. Негова съпруга сте. Извършил е нещо лошо, нали?

— Нищо престъпно, само ме натъжи.

— Аз му позволих да избяга.

— Той просто е бягал от себе си.

Мълчание. Виждах как се мъчи да осмисли думите ми, но те я объркаха още повече.

— Мъжът ми каза ли къде отива?

Тя поклати глава, после добави:

— Настоях да му превържа главата, преди да тръгне.

— Какво си беше причинил?

Тя посочи към леглото, помоли ме за разрешение да седне и се настани на края на тънкия матрак, като го стисна с ръце, сякаш за да се задържи намясто.

— Чух силен шум, преди да вляза в стаята. Звучеше, сякаш се хвърля срещу стената. Сякаш нарочно си блъска главата. Когато отворих вратата, го видях да тича към стената и да удря главата си в нея с всичка сила. Стаята беше в безумен вид, всичко наопаки. Когато падна на земята, понечих да хукна навън да доведа помощ, но той ми изкрещя да не го правя. После ми се извини, задето ми е викал, и ме попита мога ли да му намеря бинт за главата, но ме умоляваше да не споменавам пред Ахмед или пред другиго. Изтичах и донесох бинт и топла вода. Когато се върнах, мосю Пол седеше на леглото и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Казах му, че има много голяма цицина на главата, вече беше синьо-черна, и че трябва да иде на лекар, защото може да е получил сътресение. Тези неща са опасни, n’est-ce pas ? 36 36 Нали (фр.). — Б.пр.

— Да, опасни са. После какво стана?

— Попита ме има ли изход от сградата, при който се избягва рецепцията.

— Каза ли защо иска да се измъкне тайно?

— Не.

— Сигурно не е искал някой да види какво си е причинил.

— Нямам представа. Изглеждаше много… нестабилен. Разтревожих се, не беше разумно да излиза, след като се беше наранил. Но той каза, че отива при приятел.

— Каза ли ти името на приятеля?

— Управителят на кафенето. Пак ме попита знам ли заобиколен изход от хотела. Като му отвърнах, че не искам да си навличам неприятности, даде ми това…

Тя извади смачканата стодоларова банкнота.

— Бях стъписана, като настоя да ми даде толкова много пари. Казах му, че не ги искам и че мосю Пикар ще побеснее, ако научи, че съм му помогнала да се измъкне… особено при това състояние на стаята. Но той ми обясни, че мосю Пикар ще си вземе парите за щетите от вас и че тези сто долара са подарък за мен, задето му помагам и си мълча. Само че не мога да ги задържа.

Тя ми протегна банкнотата, а аз се почудих дали Пол има запас от американски долари, за които не ми е казал.

— То се знае, че трябва да задържиш парите. Аз самата ще ти дам още триста дирхама, ако ми покажеш заден изход оттук.

— Ами полицията… те много ще ми се ядосат… Може да си изпатя, ако разберат, че аз съм ви помогнала.

— Не знаят, че ти си извела Пол. Няма да научат, че и на мен си помогнала. Така или иначе, аз ще се върна след около час. Какво взе той със себе си?

— Да е взел нещо ли? Нищо не взе. След като му превързах главата, стана и каза, че може да ходи, и ми даде парите. Помолих го да почака в стаята и се върнах, когато бях сигурна, че е безопасно да излезе.

— Къде е този таен изход? Ще мога ли да се върна оттам сама?

— Моля ви, мадам, ако ме хванат, че ви помагам…

— Аз ще поема вината.

Извадих от джоба си парите и ги натиках в ръката ѝ.

— И двамата с мосю сте много щедри.

Не, твърде много американци сме. Въобразяваме си, че с пари ще се измъкнем от всичко. Майра погледна банкнотите. Виждах, че се колебае.

— Ще се върна след двайсет минути — каза най-после. — Тогава Ахмед ще е в почивка. Няма да имаме много време, защото ще отсъства само петнайсет минути. Но стига да сте готова, като се върна…

— Ще бъда готова.

— Майра кимна и излезе.

Налях си чаша от „мароканското уиски“, ала ментовият чай не успяваше да ме успокои тази вечер. Бързо пъхнах в раницата неща, които не исках да оставям без надзор в стаята: лаптопа ми, паспорта ми, двата дневника — моя и на Пол. Преброих останалите си пари, които бях скрила за спешни случаи в калъфа на дневника ми. Бяха близо осем хиляди дирхама — приблизително деветстотин долара. Голямата ми надежда беше, че щом стигнех в заведението на Фуад, щях да установя, че Пол се е скрил в някое от помещенията там, неоткрито от инспектора. С малко прикоткване и доброта (щях да оставя настрани наранената си гордост за ден-два) можех да осигуря връщането ни в Щатите, където да предам Пол в ръцете на добър психиатър, а той вече щеше да му съдейства да се справи с факта, че го напускам.