Дуглас Кеннеди - Мираж

— Можехме да употребим всичкото това време да търсим мъжа ми, а вместо това…

— Нима ме учите как да водя разследването си, госпожо?

— Просто искам да намеря Пол. Уплашена съм, мосю. Боя се за него.

— Ще се зарадвате да научите, че пратих двама от хората си да огледат крайбрежието. С автомобил четири по четири са, така че са успели да стигнат на десет километра надолу по пясъка. Няма и следа от мъжа ви… освен, разбира се, ако не е решил да влезе във водата. Или да е бил блъснат там.

Виждах инспектора отново да ме изучава, като се опитваше да прецени как се справям с това твърде прозрачно обвинение или с мисълта, че Пол наистина можеше да се е хвърлил в Атлантическия океан с кървящата си глава. Отново усетих надигаща се горест. Ала успях да я изтикам настрани, срещнах открито обвинителния му поглед и казах:

— Vous etes un homme tres sympathique. Tres classe. 32 32 Вие сте много симпатичен човек. Извънредно изискан (фр.). — Б.пр.

Забелязах как трепна, но бързо се овладя и ми отвърна остро:

— Vous allez regretter cette parole. — Ще съжалявате за тези думи.

Миг по-късно същият униформен полицай, който беше пристигнал с инспектора, се появи да го информира, че претърсването на хотела е завършило и че нищо не е било открито.

— Може ли вече да идем при Фуад? — попитах.

— Първо ще направим инвентаризация на всички вещи, които вземате със себе си.

Този процес отне още половин час. Всеки предмет, който пренасях в новата стая, предоставена ми от Пикар, трябваше да бъде регистриран в полицейски формуляр. След като дневниците, принтираните текстове, бележките, лаптопите, съответните ни дрехи и тоалетни принадлежности бяха документирани, беше ми позволено да сложа вещи от първа необходимост в раница. Пикар повика Майра и ѝ обясни, че трябва да прибере всичките ни дрехи и вещи, оставени в банята или другаде, в куфарите и да ги отнесе в стая 212. Отново усетих, че тя иска да влезе в контакт с мен. Отново присъствието на околните ѝ попречи.

— Добре, отиваме в заведението на Фуад — обяви Муфад.

Метнах раницата на гръб.

— По-добре е да я оставите в новата си стая — посъветва ме Пикар.

— И като се върна, да открия, че не е там, а в полицията?

— Оценявам доверието ви, мадам.

На тръгване Пикар пожела да говори с мен за момент.

— Ще трябва да ми платите за новата стая, в която ви настанявам, докато от полицията ми позволят да възстановя другата, която със съпруга си съсипахте.

— Нямам нищо общо…

— Трябва да ви информирам, че в допълнение към петстотин дирхама на нощ за новата стая оценката ми за поставянето на нов скрин, пребоядисване и ремонт на всичко в стария ви апартамент възлиза на около осем хиляди дирхама.

Осем хиляди дирхама бяха деветстотин долара. Абсурд. Особено при положение че само две чекмеджета бяха счупени, а самият ръчно боядисан скрин не беше повреден. На стената имаше три дълги ивици кръв и повечето щеше да бъде отстранено със сапун и топла вода. Но бях твърде разстроена, за да споря с мазния дребосък. Затова казах:

— Ще платя за допълнителната стая довечера. Предплатихме цената за апартамента за цял месец. Колкото до претенциите ви за щети, нека вашият адвокат разговаря с моя.

— Това не ме устройва, госпожо.

— И мен не ме устройва опитът ви да ме изнудвате за пари в такъв момент.

Поех надолу по стълбите към фоайето с раницата на гърба си.

Когато стигнах до рецепцията, почувствах импулс да хукна да бягам; да се втурна по страничните тъмни улички на Есувейра към заведението на Фуад и да заваря мъжа си седнал там с превързана глава и чаша червено вино пред себе си да рисува в скицника си с тъжна усмивка на лицето; аз да се хвърля в прегръдките му, облекчена, че го заварвам жив, да оставим следващите няколко дни да заличат всички ужасни неща, довели до това безумие, и просто да се оставя на щастието, че той е вън от опасност. Но друга част от мен проявяваше сериозни съмнения, че мога да остана в този брак. Инстинктивното ми усещане бе заглушавано от чувство на вина, че му бях заложила този капан, за който знаех, че ще го запрати надолу по спиралата на отчаянието. Това бе най-лошото в цялата история. Ако просто се бях изправила лице в лице с него с фактурата от уролога, поне щяхме да се навикаме един на друг и да стигнем до някакво разрешение, та дори то да означаваше нашият край като двойка. Вместо това бях избрала жестокия вариант. Да оставя на показ документите, придружени с бележка, в която му предлагах да умре… това беше крайно отмъстително. Като при повечето опити за мъст откатът бе наранил тежко самата мен.