Дуглас Кеннеди - Мираж

Инспекторът леко повдигна рамене.

— Може би самата вие сте написали бележката.

Изправих се и отидох до бюрото, където Пол държеше голямата си тетрадка дневник с твърди кожени корици, която аз никога не докосвах, тъй като вярвам, че личните дела на човек са неприкосновени. Униформеният понечи да ме спре, но инспекторът му каза нещо и той се отдръпна. Отворих дневника, страниците на който бяха изпълнени със стройния почерк на Пол. Имаше и страници със скици и драскулки. Във вътрешния джоб на задната корица бяха пъхнати няколко обемисти предмета. Приближих се и поставих отворения дневник до бележката върху леглото. И без да си трениран графолог, ставаше напълно ясно, че е написано от един и същ човек. Муфад, униформеният и Пикар се изредиха да сравняват почерка. Инспекторът присви устни.

— А откъде да знаем, че това не е вашият дневник?

С бърза крачка отидох до бюрото и извадих собствения си дневник, като го метнах на леглото до гневната бележка, която ме беше вкарала в такава голяма беля.

— Ето го моя дневник и както ще установите, почеркът съвпада.

Още едно вдигане на рамене.

— Ще трябва да взема всички тези веществени доказателства със себе си заедно с паспорта ви.

— Да не би да ме обвинявате в престъпление?

— Още не. Но тук има категорични улики, че…

— Че какво? — Гневът ме правеше дръзка. — Както аз виждам нещата, мъжът ми е разбрал, че съм открила лъжата му и че възнамерявам да го напусна, затова е изпаднал в умопомрачение. Накъсал е рисунките си, блъскал е главата си в стената. Трябва да го намерим. Незабавно.

Изрекох всичко това тъй разпалено, че Муфад и Пикар се ококориха. Накрая Муфад отговори:

— И все пак ще взема дневниците, документите, бележките и вашия паспорт като…

— Нищо подобно не можете да направите — отсякох, — освен ако официално не ме обвините в изчезването на мъжа ми… ако той изобщо е изчезнал.

— Госпожо, вие не познавате тукашния закон.

— Знам, че Съединените щати имат посолство в Рабат и консулство в Казабланка. Ако се опитате да отнемете паспорта ми или някое от притежанията ми, а това включва и тези на съпруга ми, ще се обадя там по телефона и после ще трябва да се справяте с последствията.

И за да докажа, че не говоря празни приказки, посегнах да взема дневника си. Униформеният инстинктивно се стрелна и стисна грубо ръката ми. Изтръгнах се от хватката му и му креснах:

— Comment osez-vous? Je connais mes droits! 31 31 Какво си позволявате? Знам си права̀та! (фр.) — Б.пр.

Полицаят мигом се дръпна.

— Не е нужно да се драматизира, госпожо — каза Муфад.

— Напротив, нужно е. Мъжът ми е в объркано състояние, може би зле пострадал. И вероятно сега се скита из Есувейра кървящ и дезориентиран. Губим ценно време. Предлагам всички да отидем в кафенето на Фуад да проверим дали не се е върнал там или дали Фуад не го е завел на лекар.

Мълчание. Виждах, че инспекторът обмисля следващия си ход.

— Добре — заяви той. — Отиваме в кафенето на Фуад. Ала всичко остава тук.

— И дума да не става. Като се върнем, ще открием, че хората ви са овършали стаята.

— Имате думата ми, госпожо.

— Моите уважения, господине, но тя не ми е достатъчна.

Поредното мълчание. Тогава ми хрумна идея.

— Ще ви позволя да снимате всичко, както е сега. Преди да излезем. Но документите и тетрадките остават при мен.

Муфад прехапа долната си устна. Беше настроен не толкова срещу самото предложение, колкото срещу това, че аз диктувам нещата.

— Ще се съглася при две условия. Апартаментът ще бъде запечатан, след като го снимаме. Сигурен съм, че мосю Пикар ще ви намери друга стая за тази нощ. Ще оставя един от хората си да ви пази…

— Това изобщо не е необходимо.

— Напротив, госпожо, необходимо е. Макар засега да не сте обвинена в престъпление, остава си фактът, че в тази стая е извършена потенциално криминална дейност. Може и да сте права. Не е изключено мъжът ви да се е самонаранил, обременен от чувство за вина и осъзнаването, че ви е изгубил, че го напускате. Без съмнение нещо такова трудно се понася. Но откъде да знаем дали няма да се върне, за да ви нарани? Трябва да сме сигурни, че сте в безопасност тази нощ. Няма ли да се съгласите?

Отново усетих, че ми прилошава.

— Убедена съм, че Пол никога не би ми посегнал.

— Но ако е оставил кръв по стените от рани, които сам си е причинил и е разкъсал скъпоценните си творби…

Нямаше какво да кажа и затова запазих мълчание. Инспекторът попита Пикар дали към хотела има достъп от покрива или от някоя задна врата. Пикар го уведоми, че само котка би могла да проникне от покрива в някоя от стаите и че задният вход винаги е затворен с катинар от вътрешната страна.