Дуглас Кеннеди - Мираж

— Разхождах се по брега.

— Ясно.

Тонът на последната забележка ме притесни. Звучеше пресилено неутрално, сякаш той намекваше, че не ми вярва.

— Върнах се тук за кратко към два и половина следобед и после отидох на обичайната си разходка…

Пикар ме прекъсна.

— Няма нужда да го обяснявате на мен. От полицията са тези, които ще задават въпросите.

— Въпроси за какво? Трябва да изляза да потърся мъжа си.

— Ще бъдат тук съвсем скоро. Накарах ги да изчакат завръщането ви.

Полицаите се появиха само след две минути. Едър мъж, потящ се в синята си униформа, и детектив с тесни рамене и евтин костюм, с пожълтяла от пране бяла риза и тясна вратовръзка. Беше около четиресетгодишен, с тънки мустачки и зализана назад коса. И двамата ме поздравиха и ме огледаха едновременно с професионален интерес. Ахмед също се показа на прага. Детективът и мосю Пикар заприказваха помежду си на бърз арабски, после детективът разпита Ахмед, който на няколко пъти направи жестове към мен. Междувременно униформеният полицай инспектираше леглото, документите и двете бележки, които си бяхме оставили един на друг, безпорядъка в стаята, окървавените камъни. Каза нещо на детектива, който отиде да разгледа кръвта отблизо, топна в нея малка кърпичка и внимателно се втренчи в нея. Зададе въпрос на Ахмед, който отговори с поток от думи на арабски, като отново сочеше мен. После детективът ми се представи на френски като инспектор Муфад.

— Кога за последно видяхте мъжа си? — попита ме.

— Към дванайсет и четвърт. Бяхме се успали. Събуди ни Сорая, учителката ми по френски…

— Как е пълното ѝ име и адрес?

Пикар незабавно предостави тези данни и полицаят надлежно ги записа. Муфад продължи:

— И тъй, спали сте до късно, пристигнала е учителката ви. А после?

— Проведох урока си. Сорая видя мъжа ми да напуска апартамента ни. Отиде да обядва и да работи в заведението на Фуад.

— Мъжът ви е работил в кафене? — учуди се инспекторът, който явно намираше това за малко странно.

— Той е художник… и университетски преподавател в Щатите. Работеше върху серия от графики за живота на сука.

— Къде са тези рисунки?

Посочих към разкъсаните листове навред и в очите ми бликнаха сълзи, докато ги гледах унищожени. Неговите изящни, невероятни рисунки. Най-доброто, което бе правил, новата повратна точка в творческата му кариера. А сега… бяха непоправимо накъсани.

— Кой е скъсал рисунките? — попита Муфад.

— Предполагам, че Пол.

— У вас ли е паспортът на съпруга ви?

— Не, разбира се.

— Как мислите, защо е накъсал работите си?

— Ще трябва да питате него.

— Само че той не е тук, нали така, госпожо? Мосю Пикар твърди, че една от чистачките чула силни шумове откъм стаята някъде към четири часа следобед. Мосю Ахмед се качил горе да провери, но заварил стаята празна, обърната наопаки, с прясна кръв навсякъде.

Той размаха кърпичката си с още мокрото петно, попило в памучните нишки.

— Имало ли е някой тук с него? — попитах.

— Този някой вие ли бяхте, мадам? — контрира Муфад.

— Аз се разхождах по брега, както правя почти всеки следобед.

— Някой видя ли ви, докато се разхождахте?

— Не, бях сама както винаги.

— Значи, не е имало никой с вас?

— Току-що ви отговорих, че бях сама.

— Как мога да получа доказателство за това?

— Имате доказателство за инцидент в стаята ни, когато мъжът ми е бил тук, а аз бях на морския бряг. Погледнете в какво състояние е помещението. Мъжът ми е бил обран и очевидно наранен.

— Но къде е мъжът ви сега, ако е толкова пострадал? След като е било обир, как така не са взели нито един от лаптопите ви? — попита той и посочи двата лаптопа един до друг на бюрото. — А до леглото си стои много скъпа камера „Канон“.

Униформеният полицай взе чаша от бюрото, погледна в нея и каза нещо на Муфад. Когато я подаде на инспектора, той извади отвътре малка пачка дирхами.

— Един крадец несъмнено би взел всички тези пари, които така неразумно сте оставили на показ.

Пикар изглеждаше засегнат от тази забележка.

— През всичките двайсет и три години, докато управлявам „Двете камили“ — заяви той, — нито веднъж не сме имали обир.

— За всичко си има пръв път — подхвърлих.

Пикар и Муфад си размениха многозначителни погледи.

— Дори съпругът ви да е изненадал крадци — заговори Муфад, — дори те да са блъскали главата му в стената, биха си отишли с парите и електрониката. Биха прибрали всичко ценно, което се вижда от пръв поглед. Затова обстоятелството, че лаптопите, камерата, парите си стоят… е малко странно като за крадци. Освен това стои въпросът с местонахождението на мъжа ви. Защо крадци ще блъскат главата му в стената, а после ще го отведат със себе си, без да приберат ценна плячка? Просто няма логика в това.