Дуглас Кеннеди - Мираж

Рухнах. Плаках невъздържано цели десет минути. Нямаше никой наоколо, който да ме гледа с тревожно неудобство; тук скръбта ми бе удавена от шума на прибоя. Когато риданията ми утихнаха, улових се, че мисля: А сега какво? Връщам се у дома. Започвам отново работа. Ще се опитвам да събера пословичните счупени парченца. Ще бъда изправена пред най-потискащия тип самота.

Колкото и силно да мразех Пол в момента, друга част от мен се сгърчваше при мисълта, че ще го изгубя. Как може човек да продължава да има подобни чувства към някого, излъгал доверието му? Защо продължавах да изпитвам нужда от Пол в същия миг, в който желаех да го напусна завинаги? Как можех да съм толкова раздирана от противоречия?

В душата ми започна да се прокрадва чувство за вина, макар да знаех, че няма причина да я изпитвам, че аз съм тази, срещу която е извършена неправда. Аз бях принудена да понасям болката от акт на върховна измяна. Седях тук, сама на северноафриканския бряг и започвах да се чудя не съм ли била твърде крайна в бележката, написана в миг на неудържим гняв.

Проблемът с вечното чувство за вина — особено такава, задръствала душата ти още от детство — е, че просто не можеш да се освободиш с разумни доводи от мъртвата ѝ хватка.

Светлината отгоре започваше да избледнява. Погледнах часовника си. Наближаваше пет следобед. Нима бях прекарала тук толкова много време? Дали една от причините да остана тъй дълго на брега не беше беглата надежда, че Пол — заварил стегнатите ми куфари редом с документалните доказателства, оставени за него, — ще се втурне насам, за да ме намери, като знаеше, че се разхождам по тези пясъци всеки следобед?

Но аз трябва да бях крачила най-малко час, за да стигна до това пусто място. Може би само преди минути се бе върнал в хотела след работата и обяда си в заведението на Фуад… може би в този момент се отправяше насам?

Ето че започваш пак да си въобразяваш някакъв епизод от холивудски тип: „Направих грешката на живота си. Вазектомията е обратима. Записах си час при уролога. Утре ще се кача на самолета с теб и ще се подложа на обратна процедура още преди уикенда“.

Ала плажът беше безлюден. Пол обикновено се връщаше в хотела към три за сиеста. Сега беше почти пет. Нямаше следа от никого на хоризонта. Бях напълно сама. Неидването му на брега беше доказателство — сякаш изобщо бе нужно такова, — че между нас е свършено.

Връщането към хотела ми се стори неимоверно дълго. Когато стигнах до рецепцията, Ахмед изглеждаше притеснен от появата ми.

— Нещо не е наред ли? — попитах го.

— Шефът, мосю Пикар… трябва да говори с вас.

Не иска да говори. Трябва.

— Какво се е случило? Къде е съпругът ми?

— Чакайте тук, моля.

Ахмед се шмугна в задния офис. Затворих очи и се зачудих: Какъв нов ад настава сега?

Мосю Пикар се появи няколко мига по-късно, мрачен като онколог, който се кани да съобщи лоша новина.

— Търсихме ви навсякъде, госпожо. Много се разтревожихме.

— Какво е станало? Къде е съпругът ми?

— Вашият съпруг е… изчезнал.

Пребледнях, но вероятно по начин, който е посочил, че не съм изненадана, тъй като Пикар попита:

— Очаквахте ли това?

— Не, ни най-малко.

— Но вие сте му оставили документи и бележка…

— Влизали сте в стаята ни? — викнах внезапно ядосана. — Кой ви даде право да…

— Право ми даде това, че чистачките чули мъжа ви да крещи в стаята. Викове, последвани от тежко блъскане.

Мигом се втурнах нагоре по стълбите, а Пикар се развика след мен, че не бива да влизам там, че било потенциално местопрестъпление и че полицията щяла…

Но аз препусках напред и щом стигнах до вратата ни, отворих я със замах. Когато влязох вътре, видях пред себе си…

Хаос.

Наистина приличаше на местопрестъпление с намесен обир и насилие. Навред бяха разпилени дрехи. Всяко чекмедже бе извадено и съдържанието му изсипано. Два от скицниците му бяха разкъсани и хартийки осейваха земята като полудели конфети. А на каменната стена пред леглото ни — стекла се кръв в процес на засъхване.

До документите и бележката, които бях оставила за Пол, имаше късче хартия. На него — с характерния му калиграфски почерк — бяха надраскани пет думи:

Права си. Трябва да умра.

— Не докосвайте документите — предупреди ме Пикар, когато посегнах към бележката на Пол.

— Но те принадлежат на мен — възразих.

— Полицията може да не е на това мнение.

— Полицията?

— За последно мъжът ви е чут да крещи в стаята. После е настанала тишина. Ахмед ми докладва всичко това, когато се върнах в хотела преди десет минути. Каза, че не искал да безпокои мосю Пол, тъй като нямало повече крясъци след първоначалната врява. Поръчах му да се качи и да провери. Ахмед установил, че съпругът ви е изчезнал, а стените са покрити с кръв. Естествено, повикахме полицията, тъй като първоначално се разтревожих, че е вашата кръв. Докато не видях писмото, което сте му оставили. Къде бяхте, докато се е разигравало всичко това?