Дуглас Кеннеди - Мираж

Зън. Имейл от Мортън.

Открих я. Пращам ти я сканирана в прикачения файл. Насреща съм за всичко, което ти е нужно, само кажи. Кураж…

Отново се разплаках, но тогава се раздаде леко почукване по вратата.

— Върви на майната си! — креснах, убедена, че е Пол.

Но защо той би чукал, като имаше ключ? Мигом се изправих, излязох в предната стая и отворих външната врата на апартамента. Отвън стоеше момичето, което чистеше стаята ни и беше поело прането ни. Лицето ѝ беше пепеляво и уплашено.

— Mes excuses, mes excuses — казах и хванах ръцете ѝ. — Je suis… devastee 26 26 Извинявам се, извинявам се. Аз съм… съсипана (фр.). — Б.пр. .

Влязох вътре и се постарах да потисна ново ридание, което заплашваше да се изтръгне от гърлото ми. Само не рухвай, не рухвай. Момичето си бе отишло, вероятно бе хукнало надолу по стълбите, уплашено от вида на лудата жена, изпаднала в нервна криза.

Пак в банята. Ново плискане на лицето. Очите ми бяха червени. Върнах се до бюрото си, сложих си тъмни очила, грабнах паспорта си, бележник и листове, принтирания си самолетен билет, портфейла и кредитните карти. Напъхах ги в чантата си за през рамо и излязох от апартамента. На слизане извадих банкнота от сто дирхама. Момичето стоеше пред стълбите долу, очевидно притеснено от приближаването ми, защото не знаеше какво още може да сервирам.

— Много съжалявам — изрекох и пъхнах банкнотата в дланта ѝ. — Получих лоши новини днес. Моля те да ме извиниш.

Очите ѝ се разшириха, като видяха едрата банкнота — сума, равняваща се на две надници, както ме бе осведомила Сорая, — и тя прошепна:

— C’est trop… Ce n’est pas necessaire…

— Si, c’est necessaire… Et merci pour ta gentillesse.

— J’espere que tout ira bien, Madame. 27 27 Прекалено много е… Не е нужно… — Напротив, нужно е. И ти благодаря за добрината. — Надявам се всичко да се оправи, госпожо (фр). — Б.пр.

— On verra — отвърнах. Ще видим.

И излязох навън в неистовата жега на ранния следобед.

На две преки от хотела имаше интернет кафене. Влязох и попитах отегчен на вид младеж с цигара в ъгълчето на устата и припяващ на някаква местна поп песен дали имат принтер.

Той ми посочи очукана машина.

— Два дирхама на страница, десет дирхама за час на компютъра. Може да ми платите после.

В хотела имаше принтер и компютър на разположение на гостите, които бих могла да използвам. Само че се притеснявах да не би някак документите, които щях да принтирам, да бъдат видени или копирани. Седнах. Влязох в интернет и принтирах медицинската фактура, сканираното извлечение от кредитната карта на Пол и всички подробности от уебсайта на доктор Бойардс относно безскалпелната вазектомия. После влязох в уебсайта на „Ройъл Еър Мароко“. Използвах кредитната си карта и си направих резервация за директния полет на другия ден в дванайсет на обед от Казабланка до Ню Йорк. Пристигаше в 14:55 (при петчасовата разлика). После отворих сайта на „Джет Блу“ и си намерих място в полет от летище „Джей Еф Кей“ до Бъфало. Накрая пратих имейл на Мортън.

Пристигам утре в 21 часа. Ще е чудесно, ако можеш да ме вземеш и да ме закараш до дома. Помисли сещаш ли се за добър бракоразводен адвокат… Но повече по този въпрос, като се видим.

Три минути по-късно… зън!… отговорът му:

Там ще съм и ще те заведа в „Е. Б. Грийн“ на по пържола и няколко много нужни мартинита. Дръж се.

Мортън не само беше чудесен приятел; беше също един от малкото ми познати счетоводители евреи, които обичаха да пият. Открай време му харесваше да влиза в ролята на мой по-голям брат, но никога не прибягна към коза „Казвах ли ти аз?“, що се отнасяше до Пол. Още от самото начало знаех, че не го одобрява, и веднъж ми заяви: „Стига да си наясно, че се каниш да се омъжиш за Винсент ван Гог, имаш моята благословия“. След това дискретно предупреждение никога повече не изрече и дума на съмнение относно съпруга ми. Мортън знаеше колко отчаяно копнеех да имам дете. А Пол беше обещал…

Отново изпадах в лабилно състояние. Затворих очи и впрегнах волята си да придобия нормален вид. Изправих се, събрах всички документи, които бях примирала, уредих сметката с приятно отнесения тип на касата, наблюдавах го как оценява разстроеното ми състояние.

— Ca va, Madame? 28 28 Всичко наред ли е, госпожо? (фр.). — Б.пр. — попита ме.

Вдигнах рамене и отвърнах:

— La vie 29 29 Животът (фр.). — Б.пр. .

Погледнах часовника си. Пол щеше да ме очаква в заведението на Фуад за обяд. Като избягвах уличките, минаващи през центъра на сука, поех по страничен маршрут, който ме шведе на непавиран път и оттам — извън градските порти. Стиснах зъби в очакване на обичайните набези на досадници към нищо неподозиращи чужденци (особено към сама жена). Ала днес, когато един такъв тип — потен дебелак с дежурната угодническа усмивка ме приближи с думите: „Хубавата госпожа желае ли да поязди камила?“, аз вдигнах напред длан като регулировчик и отсякох с една дума на арабски: