Дуглас Кеннеди - Мираж

— Наложи се майката на приятелката ми да телефонира на моята и да обещае, че ще ме наглежда през уикенда. На двайсет и девет съм, а още трябва да се отчитам като момиченце в пубертета — оплака ми се тя с тих доверителен шепот.

Съгласила се бях на урок по обяд в петък. А сега беше… дванайсет часът и две минути. Сорая винаги беше точна. По дяволите. По дяволите.

Скочих от леглото и затърсих някакви дрехи, а Пол изръмжа до мен.

— Колко е часът? — попита още ненапълно разбуден.

Когато му казах, той се усмихна и промърмори:

— Радвам се, че те заразих с моите бохемски навици.

Всъщност за пръв път се успивахме, откакто бяхме пристигнали тук; Пол винаги искаше да е в кафенето преди единайсет, за да улови пазара в пика на шумотевицата му.

— Това е Сорая — казах. — Ще си проведем урока долу.

— Не е нужно. Седнете в предната стая, а аз ще изляза след около двайсет минути.

Бързо се облякох и се извиних на Сорая за забавянето. Докато тя подреждаше учебници, писалки и листове в малкото пространство на дневната, аз изтичах долу и помолих да ни пратят в апартамента кафе, хляб и нещо за хапване. Когато се върнах в стаята, чух, че душът в банята е пуснат, а Сорая изглеждаше леко притеснена при мисълта за гол мъж в такава близост.

— Прощавай, съжалявам — избъбрих. — Трябваше да идем другаде.

— Няма проблем. — Изглеждаше облекчена, че отново съм при нея. — Да започваме ли?

Заехме се да обсъждаме глагола vouloir — искам — и вариациите на употребата му. Особено в условно наклонение. Бих искал. Великата устремена надежда. Започнах да рецитирам:

— Je voudrais un cafe… voudrais-tu un cafe aussi?… il voudrait reussir… nous voudrions un enfant… 22 22 Бих желала кафе… А ти би ли искала кафе… Бихме желали дете… (фр.). — Б.пр.

В този момент вратата на спалнята се отвори и се появи Пол, облечен и с още влажна от душа коса. Поздрави мен и Сорая с широка усмивка.

— Tout a fait, nous voudrions un enfant — изрече, приближи се до мен и ме целуна по устните. Определено бихме желали дете.

После се обърна към Сорая на френски:

— Как напредва жена ми?

— Справя се фантастично. Наистина има дарба за езика. И работи много упорито.

— Такава си е тя.

— Имате прекалено високо мнение за мен — възразих.

— Няма достатъчно добро самочувствие — посочи Пол. — Може би ти ще ѝ помогнеш в това отношение, Сорая.

Казах му, че закуската ще пристигне всеки момент, но видях, че вече е преметнал чантата със скицниците и моливите през рамо.

— Фуад ще ме нахрани. Ела там след урока. Je t’adore 23 23 Обожавам те (фр.). — Б.пр. .

Лепна ми още една целувка на устните и излезе.

Когато вратата се затвори зад него, Сорая отклони поглед встрани и промълви:

— Je voudrais un homme comme votre mari.

— Mais plus jeune? — допълних.

— L’age importe moins que la qualite.

Бих искала мъж като твоя съпруг.

Но по-млад?

Възрастта е без значение пред качеството.

— Убедена съм, че ще намериш някого с много качества — казах ѝ.

— Аз не съм убедена — отвърна тя почти шепнешком. После продължи: — И така, essayer 24 24 Опитвам се (фр.). — Б.пр. в субжонктив. Дай пример в първо лице единствено число.

Помислих за миг, после казах:

— Il faut que j’essaie d’etre heureux.

В качеството си на преподавател Сорая не изглеждаше доволна от отговора ми.

— Аз трябва да бих искала щастие — преведе тя изречението ми на своя отличен английски. — Можеш да го кажеш и по-гладко.

— Съжалявам. Проблемът е използването на субжонктив с „бих искал“. Както ти посочи, няма как да „трябва да бих искал“ нещо.

— Ако трябва да кажеш, че искаш щастие…?

— Je voudrais le bonheur.

— Много добре. А в субжонктив?

— Ще заобиколя vouloir и ще използвам essayer . Да се опиташ. Например: Il faut que je essaie d’etre heureux. Трябва да се опитам да бъда щастлива.

Последва още една от замислените паузи на Сорая.

— Всичко опира до стремеж, нали? — промълви тя.

Закуската пристигна и тя пи кафе заедно с мен. Работихме до един часа. После ѝ платих за седмицата и ѝ пожелах приятно прекарване в Маракеш.

— Entre nous 25 25 Между нас казано (фр.). — Б.пр. , има един мъж, французин, с когото състудентката ми иска да ме запознае. Банкер, работи в „Сосиете Женерал“. Родителите ми ще го приемат неохотно — не защото е банкер, а понеже е французин. Но аз малко избързвам с тези разсъждения.

После, след като се уговорихме да се видим в понеделник в обичайното време, тя пое към своя уикенд и срещата с французина, който можеше да се превърне или не в инструмент, създаващ ѝ нов живот. Ако надеждата те кара да се движиш напред, това може да ти отключи много врати.