Дуглас Кеннеди - Мираж

Есувейра се превърна в дом за нас. Разучих из основи подобната на лабиринт география на стария град и успявах с лекота да се ориентирам в сука. Научих се и как да отклонявам от себе си вниманието на случаен натрапник или на младеж, който се прави на мачо. Ала макар да имах усещането, че вече съм наясно със своеобразните нрави на Есувейра, никога вече не се осмелих да изляза в града след мръкване. Тази предпазна мярка не намали привързаността ми към града. Както вече бях установила, жителите му бяха извънредно гостоприемни и доволни, че чужденец е решил да прекара време сред тях.

Започнах да излизам на брега следобед след сиестата ни — обхождах безкрайната пясъчна ивица край океана. Щом веднъж отминех плажуващите, срещах жени с хиджаби, повдигнали своите покриващи ги изцяло джелаби, за да газят във водата. Наблизо водачи на камили предлагаха половинчасова разходка на гърба на някой от питомците си срещу цена, която подлежеше на договаряне. След още два километра на юг изчезваха всякакви следи от обитаване. Бях сама. Бреговата ивица се простираше в безкрайността, Атлантическият океан отразяваше като огледало снижаващото се лятно слънце, а хоризонтът му беше безграничен. Винаги бях желала да живея край море без много видими признаци на битието през двайсет и първи век, да обхождам брега всекидневно, да се наслаждавам на ритмичния шум на вълните, сякаш заличаващ за малко всичкия стрес, съмнения и тревожност, които носим у себе си. Малко като бедуините сме, що се отнася до ограниченията в живота ни. Където и да скитаме, колкото и далеч да се озовем от родното си място, носим със себе си твърде много багаж от миналото.

На пуст бряг — особено на този пуст бряг — почти можеш да увериш себе си, че е възможно да се откъснеш от миналото с цялото му бреме.

Благодарение на това, че Пол си бе намерил продуктивно място за работа, той също изглеждаше освободен от призраците си, когато се връщах от обичайната ми двучасова разходка, посрещаше ме с усмивка и целувка и с предложение след урока ми със Сорая да погледаме залеза от покрива на много елегантен хотел до самата крепостна стена. Наричаше се L’Heure Bleue 20 20 Синият час (фр.). — Б.пр. (какво невероятно съвпадение); по стил много приличаше на някогашните пътнически хотели от двайсетте години на двайсети век, със своя приглушен петзвезден шик. Финансово беше изцяло извън възможностите ни, но по една чаша „Кир“ 21 21 Популярен френски коктейл с ликьор от касис и бяло вино. — Б.пр. на открития бар на покрива нямаше да ни разори. А оттам се разкриваше изумителна гледка на кръглото червено слънце, бавно потапящо се в спокойния океан.

— Интересно колко е тих тук Атлантическият океан — посочи Пол една вечер, докато отпивахме от коктейлите си, загледани като омагьосани в широкоекранния залез.

— Особено в сравнение с Мейн.

— След две седмици ще сме там.

— Знам — отвърнах.

— Вече не звучиш толкова ентусиазирана от тази перспектива.

— Знаеш колко много обичам Мейн. Но просто… ами тук сме у дома, нали?

— Точно същото изпитвам и аз. Защо тогава не продължим престоя си с още две седмици?

— Но това ще означава да изгубим Мейн и депозита си за четиринайсетте дни. Самолетните ни билети не подлежат на подмяна, нито ще ни върнат парите за тях. И, да, знам, че звуча като счетоводител.

— Имаш право да си такава, особено предвид поведението ми в тази сфера.

Пресегнах се и хванах ръката му.

— Всичко това е вече зад гърба ни — казах.

— Защото ти ме принуди да порасна.

— Не ставаше дума „да пораснеш“, а просто да си наложиш известни задръжки.

— Знам, че имам мания за харчене — отвърна той. — И знам къде е коренът на тази мания: че позволих животът ми да тръгне в нежелана от мен посока. Тоест докато срещнах теб. Ти ме спаси от мен самия.

— Радвам се, че съм била от полза — подхвърлих и го целунах леко по устните.

Под нас слънцето сякаш напълно се бе втечнило, напомняше на разляла се оранжева боя по повърхността на океана. Затворих очи и усетих в тях да напират сълзи. Защото усещах как една бариера реално рухва; помежду ни имаше искреност и разбирателство, потискани досега от всевъзможни демони.

Следващата сутрин беше съвършена. Аквамаринено небе, безоблачно, безукорно. Събудихме се късно от почукване на вратата. Погледнах часовника върху нощното шкафче и установих, че вече е пладне. По дяволите, по дяволите. Сорая беше попитала дали можем да организираме урока по-рано днес (беше петък — празничен ден в Мароко) и дали може да трае само един час. Щеше да вземе автобуса в два следобед до Маракеш, за да прекара уикенда с приятелка от университета.