Дуглас Кеннеди - Мираж

Докосване по рамото. До мен беше инспекторът.

— Добре, вече можем да тръгваме — каза.

— Ако се окаже, че го няма там…

— Значи, го няма там.

Погледнах часовника си: почти девет и половина. Часове бяха минали, откакто бе напуснал стаята, незабелязан от никого. Докато вървяхме по задните улици към сука, се втренчвах към всеки, който се задаваше насреща ни, мотаеше се пред някоя врата или стоеше облегнат на стена. Сигурно това изпитват родителите на изгубено дете: неописуем ужас, че центърът на живота им е изчезнал, отчаяна необоснована надежда, че то внезапно ще се появи пред тях и ще сложи край на кошмара, от което друго спасение няма.

Стигнахме до кафенето на Фуад за по-малко от десет минути. И шестте маси на малката веранда отпред бяха заети. Фуад приемаше поръчка, когато ме забеляза. От начина, по който се напрегна, а после бързо се опита да прикрие стряскането си, усетих, че трябва да знае нещо за местонахождението на Пол. Но когато инспекторът се приближи до него, показа значката си и го огледа с подозрение, Фуад се престори, че е в пълно неведение.

— Естествено, че познавам мосю Пол — каза той. — Един от най-добрите ми клиенти. Винаги седи на онази ъглова маса. Имаме колекция от негови рисунки зад бара.

— Кога за последно го видяхте тук? — попита Муфад.

— Когато си тръгна към четири часа.

— Сигурен ли си, че не се е връщал? — намесих се.

— Мадам, въпросите ги задавам аз — предупреди ме Муфад.

— Само че изчезналият е моят съпруг. Освен това познавам Фуад, така че…

— За последен път видях мосю Пол, когато се сбогува с мен в четири часа днес.

— Все някой трябва да го е виждал оттогава — настоях.

— На смяна съм от три часа. Ако мосю Пол се беше появил, щях да го забележа.

— Би ли попитал някой от другите сервитьори?

— Аз съм сервитьорът, както много добре знаете, мадам. Ако беше идвал, щях да ви кажа.

Направи ми впечатление, че докато го изричаше, трескаво потъркваше палеца и показалеца си. Инспекторът зяпаше в друга посока. Той информира Фуад, че желае „да надникне в кухнята и складовете“, и получи отговор, че има картбланш да претърси, където желае. Щом Муфад влезе в заведението, обърнах се към Фуад и му казах:

— Отгатвам, че знаеш къде е Пол. Трябва да ми кажеш… добре ли е той?

— Може ли да дойдете по-късно?

— Няма да е лесно. Поставиха полицай на пост пред входа на хотела със заповед да ме следва навсякъде. Смятат, че аз съм наранила Пол.

— Намерете начин да дойдете тук преди полунощ.

— Моля те, моля те, само ми кажи дали мъжът ми е добре.

Ала в този момент инспекторът се показа и повика Фуад.

— Върнете се преди полунощ — пошепна младежът и изчезна.

За момента бях свободна от полицейския си ескорт, но знаех, че изчезна ли сега, само ще предизвикам по-голямо подозрение. Но как можех да се измъкна от хотела по-късно и да се добера дотук?

За миг ми хрумна да избягам сега в нощта, да се крия някъде един час и после да се промъкна и да узная истината от Фуад. Но щом направих само няколко крачки встрани, от сенките изникна униформен полицай. Отдаде ми чест и каза:

— Госпожо, имам инструкции да не ви оставя да се отдалечавате от това място. Така че, моля ви, върнете се до масата си и изчакайте инспектора.

Нямах избор, освен да сторя каквото ми бе наредено. Когато Муфад се върна няколко минути по-късно с Фуад, ми съобщи, че претърсил цялото кафене и там нямало следа от присъствието на мъжа ми.

— Сега ще ви придружат обратно до хотела. Ще пратя мои хора до автогарата и стоянката за таксита да проверят дали се е опитал да напусне града. Имаме си наши контакти там, така че ако се е качил на автобус или кола, за да отпътува нанякъде, ще научим.

— А ако поискам да изляза отново?

— Тогава мой човек ще ви съпровожда.

Полицаят, който ме спря да си тръгна от кафенето, ме върна отново в „Двете камили“. Когато минах покрай рецепцията, Ахмед ме уведоми, че Майра е преместила всичките ни дрехи и лични вещи в новата стая и че мосю Пикар настоява да платя петстотин дирхама сега, преди да ми бъде позволено да се кача горе. Подадох парите на Ахмед и му казах:

— Ако обичаш, предай на мосю Пикар, че за мен той е un connard 33 33 Лайно (фр.). — Б.пр. .

Видях как Ахмед беше едновременно шокиран от избора ми на обида и едва се сдържаше да не се ухили в знак на съгласие. Настоя да отнесе горе тежката ми раница и аз го последвах до стая 212. Беше миниатюрна — същинска килийка с тясно единично легло, умивалник, изглед към зид в задната уличка и твърде поостаряла баня с лющеща се боя.