Дуглас Кеннеди - Мираж

Допих си чая. Устоях на изкушението да чета дневника на Пол, за да държа под контрол оскърблението и тревогата си.

Леко почукване на вратата. Отворих, а Майра постави пръст на устните ми и ме повика с жест да я последвам. Нарамих раницата. Тръгнахме по коридора. Нямаше никой. Промъквахме се като котки. В дъното имаше малка врата, наложи се да сваля раницата, за да се провра през нея, следваше тясно стълбище с ронещи се стъпала, а от стените лъхаше на мухъл. Слизахме все по-надолу и достигнахме някакво подземно ниво. Пред нас се появи друга врата. Майра я отвори и в носа ме блъсна остра и неприятна миризма. Тя извади от джоба си свещ и запалка. Приближи пламъка към фитила и прошепна:

— Не казвайте нито дума, не вдигайте излишен шум.

Намирахме се в схлупен тунел с плесенясали стени и влажен пръстен под. Височината му надали беше повече от два метра. Пол сигурно е бил принуден да се движи прегърбен през този влажен и вонящ проход наред с болката от контузията си. Задържах дъха си, поставих длан върху устата си, а с палеца и показалеца стиснах ноздрите си. Следвах свещта, която Майра държеше. Отне ни безкрайни и тревожни пет минути да стигнем до другия край. Стените сякаш се потяха, а струйките течна мръсотия се примесваха с насекоми, червеи и… о, боже, не… един плъх притича пред нас и ме накара да ахна. Майра остана съвършено равнодушна при внезапната поява на гнусния гризач и отново допря пръст до устните си. Почудих се дали един погрешен ход, неволно блъсване нямаше да накара целия тунел да се срине върху нас и да ни погребе живи. Ужасът ми, че съм в такова тясно място, се удесеторяваше от мисълта, че излагам на опасност младо момиче, вероятно не повече от четиринайсетгодишно, с настояването да ме преведе по маршрута на бягство на съпруга ми.

Стигнахме до метална врата. Майра се опита да я отвори, но тя не поддаваше и тя я натисна силно с малките си юмручета. След миг вратата се отвори със скърцане. Протегна се малка ръка и издърпа Майра напред. После същата ръка се показа отново. Поех я и бях изтеглена през ръждясалата каса на вратата, за да се озова лице в лице със собственика на ръката: около петнайсетгодишен хлапак с лукаво предизвикателно изражение. Той каза нещо на Майра на арабски. Тя му отвърна по начин, от който ми стана ясно, че не ѝ е харесал нахалният му коментар. Момичето премина на френски и ме осведоми:

— Това е Мохамед. Въобразява си, че ми е приятел, но не ми е. Иска сто дирхама, задето е отворил вратата и ще ви изведе до улицата. Казах му трийсет дирхама. Разбрахме се за петдесет. Половината му платете сега, а другите — като се върнете.

После тя изрече със строг тон някакви думи, които го накараха да се напрегне за миг, но после флиртаджийското изражение се върна на лицето му. Майра забеляза това и изви очи нагоре в гримаса, после размаха пръст близо до лицето му и му каза нещо, което ми се стори наполовина като предупреждение и наполовина като заплаха.

— Обясних му, че ако ви играе номера, като да иска още пари, ще отговаря пред мен — преведе ми Майра. — Сега аз трябва да се връщам. Мохамед ще ви чака горе на улицата. Ще ви преведе обратно през тунела и ще ви вкара в хотела. Там трябва да изкачите три етажа и ще се озовете в коридора, където е вашата стая. Обещайте ми, че ако някой разбере как сте изчезнали за няколко часа…

— Никога няма да спомена, че си замесена в изчезването ми. Давам ти дума.

— Merci, Madame — изрече официално тя.

— Нямам думи да ти благодаря.

— Не е нужно да ми благодарите. Вие и съпругът ви платихте добре за моето мълчание.

С кимване и последен изпепеляващ поглед към Мохамед тя отвори ръждясалата врата и изчезна обратно в подземния свят.

Мохамед ми направи знак да го последвам. Бяхме в някакво мазе, над което се чуваха силна музика и ритмични удари. Погледнах момчето въпросително и то ми обясни на твърде развален френски:

— Mon pere est boucher.

Баща ми е касапин.

Касапницата явно се намираше точно над нас. Докато таткото разчленяваше нещо, Мохамед протегна ръка за аванса от хонорара си. Дадох му двайсет и пет дирхама и той ме поведе през мазе, което имаше вид на импровизирана кланица. Кофи за отпадъци и огромни контейнери, пълни с остатъци от животински трупове. Засъхнала кръв по бетонния под. Всички миризми, съпътстващи наличието на умрели животни. Мохамед се ухили, като забеляза ефекта на тази смрад върху мен. Покрих лицето си с длан, докато се качвахме по каменни стъпала към дъното на цеха. Когато се показах иззад тезгяха, бащата на Мохамед — около четиресетгодишен, с умърлушено лице и развалени зъби, хванал окървавен сатър в едната ръка — изглеждаше смаян да ме види излизаща изпод земята. Кимна любезно за поздрав, после излая нещо на Мохамед. Синът му отвърна със същия тон, като същевременно потърка палеца и показалеца си и баща му сякаш се умилостиви. Дори ми предложи ментов чай.