Дуглас Кеннеди - Мираж

— Тогава ми намери друг да ме закара.

— Десет хиляди дирхама.

Близо хиляда и сто долара.

— Пълен абсурд.

— Това е цената. Ако не ви харесва, вземете автобуса. Има един, който тръгва в полунощ. Разбира се, полицията има свои хора, които следят кой пристига в града и кой заминава. Мароко е полицейска държава. Много учтива полицейска държава. Но всички по някакъв начин са под наблюдение.

— Как тогава Пол се е измъкнал незабелязан?

— Разполагаше с помощ.

— Сега аз моля за помощта ти.

— Назовах ви цената.

— Мога да ти дам само четири хиляди дирхама в брой.

Пауза. Той се изправи.

— Чакайте тук — каза и отново влезе в кафенето.

Погледнах по посока на Мохамед. Той ми помаха срамежливо. Помахах му в отговор, като едновременно с това се чудех дали Фуад няма да се върне с полицаи, на които е съобщил, че съм се измъкнала от хотела и се опитвам да го подкупя да ме изведе от града.

Но след около минута Фуад се върна сам.

— Добре — прошепна той. — Четири хиляди дирхама за еднопосочен превоз до Казабланка. Ще ми платите предварително.

— Кога тръгваме?

— Сега.

Колата беше пежо антика с разбито окачване и двигателят ѝ издаваше гръмки шумове на всеки няколко минути. Движехме се с осемдесет километра в час и ненадейно се раздаваше шумно пърпорене, сякаш машината бе на прага на смъртта. Тези злокобни звуци като че въобще не притесняваха шофьора, мъж на име Симо: жилест, намусен, към петдесетгодишен, с тежка давеща кашлица, очевидно в резултат от прекаляване с цигари. През четирите часа на пътуването ни до Казабланка между устните му винаги имаше фас. Щом една цигара изгореше почти до филтъра, той вадеше нова от пакета на седалката до себе си и я палеше от предишната.

Симо настоя да се настаня на задната седалка, където бях отворила и двата прозореца, за да бъде пропъден несекващия облак от дим и да се осигури някаква вентилация в душната нощ, в която влажността правеше въздуха лепкав като кленов сироп. Симо даде ясно да се разбере, че не желае да има нищо общо с мен извън това да ме закара там, където отивах. Когато го попитах знае ли къде се намира адресът, даден му от Фуад — беше му го написал на арабски, — той кимна. В отговор на въпроса ми каква е вероятността да попаднем на полицейски постове по пътя, само вдигна рамене.

Фуад ме беше предупредил още докато бяхме в кафенето, че Симо е заклет мълчаливец. Преди да ме заведе да се срещна с него, отидох при Мохамед. Казах му, че се налага да замина и го моля да не обелва и дума пред никого за това.

— Но Майра ще се разтревожи, като не се върнете.

— На Майра можеш да кажеш, че съм отишла да търся съпруга си. Тя няма да ме издаде, увери ме. Моля те, обещай, че и ти ще запазиш тайната ми.

После извадих две банкноти от по сто дирхама и ги поставих в дланта му. Той се ококори.

— Шукран, шукран — благодари ми.

— Тези пари са за теб, не за баща ти. Той дали ще се чуди къде съм?

— Ще му дам онези петдесет дирхама, които ми платихте. Те ще му запушат устата.

— Желая ти всичко добро, Мохамед.

— Бог да ви благослови, госпожо.

Забързах обратно към кафенето. Фуад ме придружи през кухнята — малко и претъпкано, кошмарно горещо помещение, където двама мъже в потни и лекьосани тениски пържеха фалафели и сипваха хумус в чинии. Погледнаха ме, но Фуад им се намръщи и те отново насочиха поглед към работата си.

След миг бяхме на задната уличка, в която беше сместено пежото. Един мъж стоеше в сенките и пушеше цигара. Фуад ни запозна и ме осведоми, че Симо ще ме откара до Казабланка. После ми поиска адреса. Отворих дневника на Пол и му показах страницата, на която беше написан. Той извади малък смачкан бележник от задния си джоб, взе молива, затъкнат зад ухото му, облиза графита и написа адреса на арабски. Подаде го на шофьора, придружен с устни инструкции, след това махна на Симо да се отдалечи за малко. Мъжът потъна по-дълбоко в сенките.

— Не исках да вижда как ми давате парите — обясни Фуад. — Ще му платя после. Избрах него, макар да не е от разговорливите, защото не е от тия, дето ще ви изнудват за пари. Знае, че ще отговаря пред мен, ако нещо не е наред или ако се опита да ви притеснява, което той няма да направи.

Бръкнах в джоба си и отброих четири хиляди дирхама. Хранех безумната надежда, че в Казабланка ще заваря Пол в дома на любовницата му, ще се уверя, че е добре, ще му дам шанса да се качи на обедния полет до Ню Йорк с мен, а в най-лошия случай ще ми тръшнат вратата под носа, с което ще се сложи край на брака ни, който в моето съзнание вече беше приключен.