Дуглас Кеннеди - Мираж

Аз ще говоря с баща ти. Ще те извиня пред него.

Мохамед кимна и си намери каменно стъпало за сядане, а аз се приближих към кафенето. Когато се извърнах назад да го погледна, седеше там самотен на вид и без да знае как да си уплътни времето. В съзнанието ми изникнаха всички онези мъже, които бях виждала навсякъде из Есувейра, приседнали на тухлени зидове или край колички, натоварени със стока, обзети от тихо отчаяние, инертни сред хаоса на живота наоколо им. Неизменно се изпълвах със съчувствие към тези пасивни хора с празни очи, които сякаш съдържаха най-парливия възможен въпрос: Това ли ще е само животът ми? Как не ми се искаше Мохамед да свърши като някой от тези мъже. Усещах предопределеното му бъдеще — в бащината му касапница, докрай в мазето сред животинските трупове.

Когато пристъпих на терасата на кафенето, Фуад ме погледна, сякаш самата чума се бе отбила на посещение. Но с примирена физиономия ми направи жест да седна на маса в далечния ъгъл. После се изгуби вътре за няколко минути и се върна с найлонова пазарска торбичка в ръка. Донесоха ни ментов чай. Той го наля в две чаши. Известно време седяхме мълчаливи. Очевидно беше, че очаква аз да подхвана разговора… или разпита по-точно.

— Знаеш ли къде е мъжът ми?

— Може би.

Фуад явно не се канеше мигом да си изпее всичко пред мен. Внимателно подбрах следващите си думи.

— Разтревожена съм. И не само защото съпругът ми изчезна, а и защото се е наранил.

— Той ми каза, че вие сте му го причинили.

— Какво?! — викнах.

Веднага всички очи в кафенето се насочиха към нас. Недоволството на Фуад нарасна още повече. Той вдигна пръст към устните си.

— Не ви трябва да привличате внимание към себе си — прошепна.

— Не съм наранила мъжа си.

— Това е вашата версия.

— Това е истината, господине. Мъжът ми е в много нестабилно състояние и една от камериерките в хотела го е видяла да блъска главата си в стената…

— Което вие сте го накарали да стори.

О, господи, вече бях напълно озадачена.

— Не съм го насилвала да се наранява.

— Той каза, че сте го отблъснали.

— Хванах го в лъжа. В ужасна лъжа.

— И сте му оставили бележка да се самоубие. Точно това се е опитал да направи.

Мълчание.

— Бях разгневена и отчаяна — промълвих.

— Той е приел думите ви буквално. А сега… защо да ви помагам?

— Защото той има нужда от помощта ми. Защото е крехък и изживява тежка криза.

Фуад отклони поглед.

— Умолявам те… Само ми кажи къде е той.

Мъжът вдигна рамене.

Бръкнах в раницата и извадих дневника на Пол. Отворих го и му показах снимката на младата жена на име Самира.

— Познаваш ли я? — попитах.

Мълчание.

— Знаеш ли дали е тръгнал за Казабланка да се види с нея?

Мълчание.

— Трябва да ми помогнеш, Фуад.

— Не, не трябва.

— Ще ти дам сто дирхама, ако ми кажеш.

— Петстотин.

— Двеста и петдесет — отвърнах.

— Триста.

Кимнах в знак на съгласие. Той ме подкани с жест да му дам парите и аз го сторих. Преброи малката пачка банкноти, преди да ми каже:

— Да, мосю Пол отиде да види тази жена.

— Обясни ли защо се вижда с нея? Защо държи снимката ѝ в дневника си?

— Ще трябва да попитате него.

— Но как мога да го сторя?

— Идете в Казабланка.

— Срещнал я е в университета, където преподава — чух се да казвам, изричайки на глас сценария, който ми се беше изяснил след откриването на снимката.

Била е една от неговите студентки и все повече се е влюбвал в нея по време на връзката им през тази година заедно. Когато тя е казала, че се връща в Мароко за лятото, пожелал е да я последва през Атлантическия океан в Северна Африка. Но тъй като не би могъл да изчезне без мен, ме убеди да го придружа. Само че винаги е търсил подходящия решителен момент да се втурне в обятията ѝ. Не използва ли инцидента с блъскането на главата като извинение да изчезне и да породи у мен чувство за вина, че съм го тласнала отвъд ръба на пропастта? Не го ли подтикна откритието, което направих, да изиграе коза си на самоунищожение, за да осъзнае след това, че единственото бъдеще, което му остава, е с нея в Казабланка?

— Кажи ми, моля те — заговорих му. — Той в Бъфало ли я е срещнал?

— Попитайте него.

Отворих дневника на Пол и посочих страницата, където беше написал адреса ѝ.

— Ето тук живее тя. Ще ме откараш ли дотам?

— А какво ще си помислят от полицията?

— Ще ти платя.

— Ако ви откарам до Казабланка, инспекторът ще задава въпроси, много въпроси. Може дори да реши да затвори заведението ми. Така че…