Дуглас Кеннеди - Мираж

— Желаете ли кафето си сега, мадам?

Беше келнерът. Кимнах му в знак на съгласие. Гладът ме принуди да изям кроасаните и да изпия много добрия портокалов сок. Опитах се да чета един от вестниците. Думите плуваха пред мен и аз го отместих встрани. Насила натикваха бизнесмена в полицейска кола, макар че той продължаваше да се съпротивлява, дори с ръце, закопчани на гърба с белезници. Щяха да го арестуват за нападение над полицай и щеше да пръсне сериозна сума пари по адвокати. Не сме ли сами архитекти на нещастията си? А след като видях омразата и обидата в очите на Самира, вече знаех, че баща ѝ дълбоко бе наранил и нея.

Нейният баща.

А коя беше майка ѝ? Къде се намираше сега?

Погледнах часовника си. Шест и четиресет и три минути сутринта. Полетът ми щеше да е по обяд. Щях само да си изпия кафето. След като е бил отхвърлен от дъщеря си в град, където е потърсил подслон, Пол със сигурност би се обърнал към приятели. Или по-конкретно към един приятел. Някой, чието име бе споменавал и в разговор, и на страниците на дневника си. Отворих го и намерих записката, която търсех. Онази, в която бе изразил желанието си да възстанови контакт със Самира.

Дали Ромен Б. X може да помогне за каузата ми?

Ромен Бен Хасан. Чийто адрес беше написан отдолу.

Повиках келнера, показах му написания адрес и го попитах къде се намира.

— На две преки оттук — отвърна той и настоя да ми нарисува карта на гърба на картонена подложка за чаша, като обясни, че ще стигна дотам за пет минути.

В главата ми взе да се оформя налудничав план. Щях да ида у Бен Хасан, където мъжът ми несъмнено си отспиваше след снощните събития, вероятно включващи разправия с дъщеря му. Доколкото познавах Пол, последното, което би сторил, би било да иде в хотел и сам да преживява проблемите си. Затова бях почти сигурна, че е потърсил подслон в апартамента на приятеля си. Мисълта да прекося Атлантика сега, без да съм наясно за местонахождението му и до каква степен е пострадал, ми бе непоносима. Ако се намираше у Бен Хасан, поне можех да се уверя, че е цял физически (каквото и да бе душевното му състояние) и да разговарям лице в лице с него. После щях да взема такси до летището и да замина далеч от всичката тази тъга.

Кафето ми дойде. Изпих го бързо, а кофеинът подейства като антидот на умората ми, затова поръчах второ. Изгълтах и него, после платих сметката и преброих останалите ми дирхами. Попитах келнера колко би струвало такси оттук до летището.

— Ще трябва да се пазарите, но не плащайте повече от двеста дирхама. Непременно уточнете цената, преди да тръгнете.

Благодарих му за любезността и за съвета, както и за импровизираната карта, която използвах да ме отведе до улица „Хафид Ибрахим“ 3450. Унесена в мислите си, не бях много настроена да разглеждам наоколо. Но въпреки това забелязах, че този квартал е все още символ на ерата на джаза, макар и вече в известен упадък. Келнерът ме бе осведомил, че се нарича „Готие“ по името на френския архитект, автор на градоустройствения му план и на много от жилищните сгради в него, датиращи от двайсетте години на двайсети век.

Номер 3450 на улица „Хафид Ибрахим“ беше сграда, виждала и по-добри дни. Ронеща се мазилка, изкъртени плочки на тротоара пред входа, огромно мокро петно и висящи електрически жици от счупена лампа над вратата. Огледах имената до звънците и открих Ben Hassan, R., 3eme etage, gauche. 49 49 Бен Хасан, P., трети етаж, ляво (фр.). — Б.пр.

Много важно, че бе толкова рано сутринта. Трябваше да видя мъжа си. Но знаех, че позвъня ли отдолу, само щях да предупредя Бен Хасан и Пол за пристигането си. Затова се помотах пред входа, докато отвътре не излезе около петдесетгодишна жена, облечена в черен делови костюм и с големи слънчеви очила „Шанел“. Тя ме погледна въпросително, когато се разминах с нея и ѝ задържах вратата да излезе. Канех се да измисля някакво обяснение от сорта „Забравих кода за влизане“, но се отказах. Просто се насочих към стълбището — вероятно някога впечатляващо с мраморната си облицовка, но сега също с влажни петна по тавана и дървени перила, които се разклатиха, щом се опрях на тях.

Спираловидните стълби се издигаха нагоре под опасен ъгъл и както забелязах, щом стигнах до първата и до втората площадка, разстоянието между вратите на апартаментите и несигурния парапет беше минимално. Една-две погрешни стъпки и човек можеше да падне през перилата. От цялата тази комбинация — липсата на сън, напрежението, мисълта „Какво правя тук?“ и стръмните стълби — ми се виеше свят и се залепих за стената при качването си нагоре, ужасена, че ще изгубя равновесие и ще полетя надолу.