— Живот с несекващи приключения.
— Точно такъв ще водим — потвърди той. — Напълно достъпен ни е, само да го пожелаем. Дори когато имаме с нас нашия син или дъщеря.
Усетих как отново изтръпвам от ярост. Мъка, гняв и…
Той си има дъщеря… Има си и съпруга.
Друга съпруга.
— Госпожо, добре ли сте?
Беше една от продавачките, много хубавичко момиче на не повече от двайсет и една. Поставила бе ръка на рамото ми в опит да ме задържи в равновесие. Имах нужда да ме задържат в равновесие ли? Нима видът ми подсказваше, че всеки момент щях да се килна напред в пропастта…?
— Съвсем добре съм — отвърнах, макар да знаех, че това е далеч от истината.
— Простете, не биваше да се натрапвам. Желаете ли да ви услужа с нещо?
— Нужни са ми тоалетни принадлежности.
— И грим?
— Нуждая ли се от грим?
— Госпожо, не исках да ви се меся. Отново моля за извинение.
— Не, аз моля вас да ме извините — казах.
Милото момиче ме осведоми, че тоалетните принадлежности са на втория етаж, близо до кафенето. Благодарих ѝ, качих се горе и си купих дезодорант, пудра, шампоан и балсам, както и четка за коса, четка за зъби и паста, крем за лице, който даваше абсурдната гаранция да заличи всички видими бръчки за две седмици. Платих всичките си покупки и попитах жената на касата къде е най-близката пощенска станция. Тя отвърна, че има една точно срещу кафене „Парижанин“. Какво съвпадение. Тъкмо за него Бен Хасан ми бе казал, че има приличен безжичен интернет. Излязох от магазина и извървях една пресечка до близкия клон на Марокански пощи. Купих голям подплатен плик, извадих от раницата си единствения останал непокътнат скицник на Пол, съдържащ над петдесет негови рисунки от Есувейра. Устоях на изкушението да ги разгледам отново, защото при вида на графиките, сътворени от ръката му, несъмнено отново щях да изпадна в душевен смут. Запечатах плика с албума, написах отгоре името и адреса на счетоводната си фирма и го изпратих по въздух с препоръчана поща до Щатите. Исках последните работи на Пол да се озоват възможно най-скоро у дома.
Прецених, че каквото и да станеше с нас, той щеше да е облекчен да научи, че не всичките му рисунки са били изгубени във водовъртежа, в който се бе хвърлил.
После отидох в кафенето отсреща.
„Парижанин“ беше почти копие на големите заведения в Париж като „La Coupole“ или „Terminus Nord“, за КОИТО бях чела в пътеводители и където си бях обещала да ида някой ден. Намерих си маса. Поръчах еспресо и попитах сервитьора дали може да ми донесе хляб и конфитюр. Умирах от глад. Като видя лаптопа ми, той ми съобщи името на мрежата и паролата, за да вляза. Не бях проверявала пощата си от вчера, така че ме очакваха над четиресет имейла. Бях основно спамове и рекламни предложения. Няколко служебни, свързани с клиенти, на които отговорих, и едновременно ги препратих до Мортън.
Пристигнаха кафето и нарязана на филийки франзела. Благодарих на сервитьора, намазах хляба с ягодовото сладко и го изядох бързо, за да потуша замайването от глад и дезориентация. Пресуших кафето наведнъж и си поисках второ заедно с чаша лимонов сок.
— Le petit dej’est a dix-sept heures — отбеляза той с усмивка. Следобедната закуска е в пет часа.
Успях да докарам на лицето си усмивка в отговор.
Прехвърлих се на нов прозорец, като влязох в общата сметка в „Мастъркард“, която ползвахме с Пол — кредитна карта с лимит, който никой от нас не можеше да надхвърля. Проверих салдото и бях ужасена (но не и изненадана) да видя, че лимитът от три хиляди долара бе надхвърлен по-рано днес. Когато проверявах сметката преди три дни, в нея бяха останали триста долара за харчене. Но от вчера насам беше имало две големи тегления в брой, всяко по десет хиляди дирхама, самолетен билет от „Ройъл Еър Мароко“ тази сутрин до Варзазат и сметка за хиляда и шестстотин дирхама от хотел на име „Оазис“ в същия град. Издирих хотела в Гугъл и бях препратена към уебсайта му, където установих, че е с две звезди и стаите в този слабо посещаван от туристи сезон струваха по четиристотин дирхама на нощувка. Това означаваше, че е предплатил поне за четири нощувки. Исках да се обадя и да проверя наистина ли е отседнал там в момента, да го чуя по телефона, да настоявам…
Съпругата му — другата му съпруга — вероятно живееше във Варзазат. Защо тогава ме беше потътрил в Есувейра, вместо да идем в този град, където би могъл да прескача между двете ни? Защо беше избягал тук, в Казабланка, да се види с дъщеря си, след като го бях изобличила в измама? Защо дъщеря му беше затръшнала вратата си под носа му и защо той бе решил да хукне при съпругата си? И как изобщо се беше качил на самолет без никакви лични документи? Беше оставил паспорта си и сега се намираше у мен.
Читать дальше