Дуглас Кеннеди - Мираж

— Възнамерявам да се прибера с ранния автобус — отвърнах.

— Както желаете, мадам. Ето телефонния ми номер, ако имате нужда от мен.

Той извади тефтерче и химикалка от джоба си, записа го и ми го подаде.

— Много ви благодаря, Нажиб.

— Колко време ще ви е нужно преди вечерята?

— Най-много петнайсет минути. Искам да взема душ и да се освежа.

— Ще кажа на готвачката да ви очаква скоро.

Четвърт час по-късно бях на външната тераса, служеща за трапезария. Беше прелестно открито кътче с шест или седем маси. Присъстваше само един друг гост — слаб белокос мъж с кръгли очила с телени рамки, със синя риза с къси ръкави, бежов къс панталон и ортопедични сандали. На бутилката му с вино беше подпряна книга — „Вълшебната планина“ от Томас Ман на немски. Това трябва да беше германецът, пристигнал с по-ранния автобус. Същия, с който бе пътувал Пол! Ето човек, който можеше да знае нещо за местонахождението му. Незабавно се приближих до масата му. Той вдигна поглед. Лицето му беше с бръчки, но още стегнато, имаше дълбоки сини очи, които сякаш таяха кротка тъга… или просто аз проектирах своята тъга върху всеки срещнат?

— Простете — казах на английски, — не говоря немски.

Той ми се усмихна. Продължих:

— Но английският ми е отличен, а и френският ми не е лош… Моля да ме извините, че прекъснах вечерята ви.

— Аз приключих с вечерята — отвърна ми той също на английски и посочи към празните чинии. — Но ако вие ще се храните и искате компания…

Направи жест към стола срещу себе си.

— Много любезно от ваша страна. Но преди да седна, имам спешен въпрос.

— Да, моля.

— Бяхте ли в автобуса, който тръгна от Варзазат днес следобед в два?

— Да, точно в него бях.

— Видяхте ли този човек?

Бръкнах в джоба на панталона си, извадих паспорта на Пол и го отворих на страницата със снимката. Мъжът я изучава внимателно в продължение на няколко мига.

— Боя се, че нямаше никой, подобен на този човек в автобуса.

— Напълно сигурен ли сте?

— Във Варзазат се качих и седнах в дъното на автобуса, така че минах покрай всички, които вече се бяха настанили.

— Но той се качи точно преди автобусът да тръгне.

— Спомням си, че вдигнах очи, когато влезе последният човек, но той беше шофьорът.

— Господине, моля ви, аз го видях да се качва на автобуса.

— Кой е той? — попита мъжът и посочи снимката.

— Моят съпруг.

Това събуди вниманието му.

— Седнете, седнете — посочи той към празния стол. — Името ми е Дитрих.

Казах му и аз своето. Ръкувахме се. Смених темата.

— Германия е една от около петдесетте страни, които все си обещавам да посетя — казах.

— Ако дойдете, освен Берлин, Хамбург и Мюнхен трябва да поемете по Романтичния път и да спрете в Ротенбург об дер Таубер. Това е средновековен град между Вюрцбург и Нюрнберг. Напълно реставриран е след бомбардировките през войната. Sehr gemutlich 59 59 Много уютен (нем.). — Б.пр. , както казваме ние. Тих и живописен град, мой дом от около трийсет години. Имах много вярно паство в Ротенбург до оттеглянето си миналата година.

— Вие сте свещеник?

— Лютерански пастор. Наскоро се пенсионирах.

— Ако мога да попитам, какво ви доведе в Сахара в разгара на лятото? — поинтересувах се.

Той помълча за миг, събираше мислите си.

— Някога четох английски роман за мъж, обикалял из тези краища на света, след като бил сполетян от ужасна скръб, и писателят беше казал така: „Той прекоси Северна Африка в опит да изпразни съзнанието си“.

— Поради ужасна скръб?

Той кимна и отново му бе нужно време да подреди мислите си.

— Съпругата ми, с която бяхме женени четиресет и четири години, почина на Коледа.

— О, боже, какъв ужас. Внезапно ли беше?

— Като гръм от ясно небе. Мозъчен аневризъм. Стана от масата по време на вечеря да донесе нещо от хладилника. Внезапно изглеждаше стресната, после сполетяна от непоносима болка, след това падна на пода. Когато изтичах до нея, вече си беше отишла. Знаете го този цитат: „Смъртта е събитие от самия живот“.

Чух се да добавям:

— „Пръст при пръстта, пепел при пепелта, прах при прахта“. Това е от Книгата за общо богослужение. Една от страничните ползи да бъдеш отгледан в епископалната църква.

— Има и латински паралел: Media Vita In Morte Sumus 60 60 Насред живота сме в смъртта (лат.). — Б.пр. . Често се появява и в поезията. Рилке го е използвал в свое стихотворение… Но ето че вече се перча.

— Ни най-малко. Много е впечатляващо. Приятно ми е да си говоря с вас.