Дуглас Кеннеди - Мираж

— Надявахте се да разговаряте със съпруга си ли?

— Да, разбира се — отвърнах и очите ми отново се напълниха със сълзи.

— Простете за нахалството.

— Няма такова нещо.

— Желаете ли чаша вино? — предложи той.

— Да, много бих искала.

Той взе още пълната бутилка и ми наля една чаша. В същия момент пристигна агнешкото с кускус. Благодарих на дребничката жена и ѝ се извиних, че съм я задържала толкова до късно.

— Pas de probleme 61 61 Няма проблем (фр.). — Б.пр. — отвърна тя почти шепнешком и се скри обратно в кухнята.

Бях безкрайно благодарна на Дитрих, че поведе разговора ни към по-неутрални води. Заразпитва ме за работата ми, как така съм се прехвърлила от журналистика към счетоводство и отбеляза, че сигурно знам много интригуващи подробности за клиентите си покрай финансовите им дела. Аз се заинтересувах от студентските му години в Хайделберг. Узнах, че има двама синове — адвокат и данъчен инспектор („Бихте имали много общи теми с него“), живеещи съответно в Нюрнберг и Мюнхен.

И ето че кускусът беше изяден. След втората чаша вино нервното ми напрежение значително отслабна. Ала сега пък изпитвах неудържима нужда да говоря; да седя и да описвам спокойно живота си с Пол, като започнах със съмненията и тревогите си относно него отпреди женитбата ни и завърших с откритието на отвратителното му предателство и последвалата лудница след това.

— Искрено казано — признах в края на монолога си, — не мога да твърдя със сигурност, че Пол е бил онзи, когото видях днес на Авеню Мохамед V. И преди това си мислех, че съм го видяла къде ли не. Но когато го виках по улиците на Варзазат, никога не се обърна към мен, макар да бе само на няколко крачки разстояние. Нямам мира заради писмото, което ми е оставил и в което дава да се разбере, че възнамерява да отнеме живота си. В най-мрачните ми моменти започвам да се чудя дали не съм виждала призрак.

— Няма основание да се смята, че е мъртъв. Жената от хотела е потвърдила, че е тръгнал точно преди да се върнете от посещението си при бившата му съпруга.

Кимнах. Дитрих отпи от виното си и заразмишлява.

— Бих искал да изтъкна две мисли — каза накрая. — Първата е, че една от причините бившата му жена и твърде опасният му приятел Бен Хасан да са му толкова гневни, е неговото поведение на старомоден колониалист на някакво ниво. Дошъл е в крехка и нестабилна страна. Възползвал се е от много хора, с които се е срещнал. Създал е някаква степен на хаос. След това си е заминал, без да поема никаква отговорност за бъркотията, която е оставил подире си. Ала другото, което ме поразява в тази история, е вашето отчаяно чувство на вина. Той ви е предал по ужасен начин. Вие единствено сте изтъкнали пред него това предателство. Да ви уверява, че иска дете от вас, а после да постъпи така зад гърба ви, е повече от възмутително. Намирам това, че сте оставили уликите за престъплението му — защото извършеното от него е престъпно в емоционално отношение, — за много елегантен подход. Говори красноречиво за вашата зрялост. Фактът, че отчаяно се опитвате да го откриете след изчезването му от Есувейра, че сте тук, сред пясъците, насред нищото, съвсем сама и още се мъчите да го спасите от самия него… Робин, приемете искреното ми възхищение.

Отново в очите ми бликнаха сълзи. Наведох глава и се опитах да ги отпъдя. Дитрих хвана ръката ми и я стисна, за да ми вдъхне кураж.

— Ще преминете през всичко това — каза ми той. — Приемете го като лабиринт. Не сте изгубили способността да откриете пътя си сред заплетените му контури. Според моя опит най-голямото опустошение е изгубването на надежда и осъзнаването, че има толкова много неща, които просто не си видял.

— О, аз видях твърде много по отношение на него… само че предпочетох да игнорирам всички ранни предупредителни признаци, че той не може да поеме отговорност. А без това не си в състояние да изградиш живот с друг човек.

— Понякога потребността от надежда ни прави слепи за по-очевидни истини. Какво друго можем да сторим, освен да упорстваме да виждаме нещата малко по-ясно.

— Както е при вас.

— Не бъдете много сигурна в това. И аз си имам моите ограничения и недостатъци като всеки друг. Както и бракът ми не би могъл да се нарече идеален.

— Изтраял е четиресет и четири години.

— Така е. Но бяхме разделени в продължение на шест години, през които и двамата имахме връзки с други хора. И тъкмо моята слабост — увлечение по жена от паството ми — беше първоначалната искра за раздялата. Причини много проблеми и възпрепятства кариерата ми. Това, че открихме отново пътя един към друг, беше забележително духовно пътуване. Не беше лесно, нито лишено от болка. Но резултатът бе още двайсет невероятни години заедно. И после най-внезапно тя почина. Херта беше само на шейсет и осем. Както често казвах на енориаши, преживели трагедия, никога не можем напълно да схванем Божия промисъл за нас.