Дуглас Кеннеди - Мираж

Отново огледах хоризонта. Нищо. Нямаше дори точица в далечината, бележеща краен пост на цивилизацията. Нищо освен следите от автомобилни гуми.

Разбойникът беше направил обратен завой, за да се върне. Върви по следите и накрая ще…

Ще умреш. Защото си на много километри далеч от всякакво подобие на живот.

Втренчих се надолу към следите. Поех редом с тях с олюляване. Главата ми пулсираше, зрението ми бе замъглено, нуждата ми от вода — отчаяна. Чувствах как слънцето напича безмилостно темето ми.

Ала се насилвах да вървя, да се оставя следите да ме водят. Нямах избор. Да остана неподвижна, би означавало да приема смъртта.

Чувството за равновесие започваше да ме напуска. Може би бях вървяла четвърт час, като всяка крачка беше малка агония. Устата ми горчеше от вкуса на повърнато, слюнката ми прогресивно намаляваше, усещах как гърлото ми започва да се стяга. Така ли започваше смъртта от жажда? Хранопроводът ти бавно се свива от дехидратацията и накрая те задушава?

Моята смърт.

Усещах, че започвам да се препъвам.

Моята смърт.

Кой би забелязал кончината ми? Кого би го заболяло, че вече не ходя по планетата? Дали Пол — ако и той самият бе още жив — щеше да изпита някакво чувство на вина? А освен него кой? Няколко приятели и колеги може би щяха да се натъжат от липсата ми. И… четиресетгодишното ми присъствие на планетата щеше да бъде напълно заличено. Отпечатъкът ми върху живота щеше да е също тъй незначителен и нетраен като следите, оставяни от сандалите ми върху сахарския пясък.

Отново се препънах и паднах на едно коляно. Пясъкът го опари, но аз нямах сила да се надигна. Искаше ми се да помоля за небесна помощ, да се обърна към Бог да ме спаси. Но как можех да говоря на Всевишния, в чието съществуване все още се съмнявах? Как да извикам: Не ме изоставяй… покажи ми изход от тази пустош, от този ад.

И другото ми коляно потъна в пясъка. Опитах се да преглътна. Затворих очи. Главата ми беше пред пръскане. Това беше то. Краят на играта. Финалните моменти от жалкия ми незначителен живот. Отметнах глава назад, отворих отново очи и погледнах право към яркия обект, който щеше всеки миг да ме убие.

Да дойде Твоето Царство.

Слънцето ме прониза цяла.

Да бъде Твоята воля.

Килнах се напред. Отивах си от този свят.

Не ме посрещна бяла светлина. Нямаше междинна станция към небесата. Нямаше нищо. Само черен мрак. Останах там, докато…

Докато усетих ръка да ме докосва. И шепот на чужд за мен език. Шепотът стана по-силен, сякаш гласът сега беше право в ухото ми — Салаам, салаам… ес-хи, ес-хи…

Отворих едното си око. Виждах само мъгла.

— Ес-хи… ес-хи…

Опитах се да отворя уста, но тя беше като залепена. Нямах енергия, нито воля да сторя нищо, камо ли да реагирам на ръката, тресяща рамото ми, с все по-усилващо се гласче:

— Салаам, салаам… ес-хи, ес-хи…

Нейното гласче.

Онова, което успях да различа с едното си замъглено око, беше малка фигурка в роба с лице, закрито от развят шал, който скриваше всичко освен очите и устата ѝ. По звука на гласа, изрекъл тези думи, и липсата на сила в ръката, която се опитваше да ме свести, разбрах, че до мен е коленичило малко момиче.

Дали не беше междинна фигура, която да ме насочи към отвъдното?

Но защо ми говореше на арабски?

— Салаам, салаам… ес-хи, ес-хи…

Здравей, здравей.

Знаех какво означава „ес-хи“, защото една от чистачките в Есувейра го казваше, като се опитваше да вдигне вечно спящия на хотелската рецепция мъж.

Събудѝ се, събудѝ се.

Ала не можех да сторя нищо, освен да отворя донякъде едното си око. Искаше ми се пак да потъна в мрака.

Внезапно усетих течност до устните си.

Гласчето изрече напевно:

— Ма’а… ма’а… шреб.

Още течност до устните ми. Отворих широко уста и я оставих да сипва вътре.

— Ма’а… ма’…

Вода.

След няколко мига гърлото ми отново се отвори.

Вода.

Заедно с това дойде и осъзнаването, че още бях тук. Просната в Сахара. Жива, но едва. И все пак още тук. А в устата ми течеше вода. После гласчето изрече:

— Беллати… беллати.

Усетих да слага кърпа върху лицето ми.

И пак бях сама.

Отново ме обгърна тъма.

Докато не чух пак онова гласче. Придружено от други два гласа. На възрастни хора. Мъже. Викаха си един на друг. После на мен.

— Шреб… шреб.

Някой дръпна кърпата от лицето ми и повдигна главата ми, а друг започна да сипва вода в устата ми. Отначало се задавих и я повърнах. Мъжът, крепящ главата ми, ме хвана здраво, използва нещо да почисти устата ми и после внимателно притисна бутилката между устните ми. Този път успях да я задържа. И пих, пих, пих. В един момент отново взех да се давя. Мъжът отново ме почисти и ме накара да пия още. Нямаше да спре да ме налива с вода, докато не се увереше, че отново съм поне малко хидратирана. Нямам представа колко време е отнел този процес. Знам, че водата ми върна достатъчно съзнание, за да видя двама мъже със сурови, обветрени лица, заети да спасяват живота ми.