Дуглас Кеннеди - Мираж

— Аллах ибарек фийк уал’айайам ал-кадима.

Беше фраза, която често бях чувала в Мароко. Тук тя прозвуча като майчинско заклинание: „Аллах да ти даде благословията си за бъдните ти дни“.

Навън чух автомобил да спира в оазиса. Всички се напрегнахме, когато двигателят изръмжа и замлъкна. Шофьорът ми бе пристигнал.

Името му беше Аатиф. На пръв поглед не вдъхваше доверие. Нисък мъж с малко, но изявено шкембе, оредяла коса, няколко кафяви зъба, останали в устата му, уморени очи. Прецених, че трябва да е някъде на моя възраст, ала жертва на изнурителен живот. Колата му беше ситроен четири по четири, поне петнайсетгодишна, някога бяла, но сега изпоцапана и очукана, с две предни седалки и приличен багажник отзад. Веднага ми направи впечатление изключителната срамежливост на Аатиф. За разлика от Имелдин той не беше мълчаливец или дистанциран. Нито излъчваше хладната авторитетност на Идир. По-скоро се чувстваше неловко в присъствието на други хора. Невинна душа. При това плаха и несигурна.

Идир ме повика. Моментът беше доста странен и притеснителен. За кратко повдигнах бурката и видях как Аатиф трепна. Дали се дължеше на факта, че не беше очаквал западнячка (макар да нямаше как Идир да не му бе обяснил, че съм американка), или на още незаздравялото ми лице? Не ми стана ясно. Без да се замисля, протегнах му ръка за поздрав. Той изглеждаше ужасен, сякаш му бях разголила гръдта си. Усетих дланта му студена и потна, когато пое ръката ми.

Една положителна подробност: Аатиф говореше френски. Простичък френски като моя, но по-гладък от този на Идир. Щом се заприказвахме, стана ясно, че ще можем да се разбираме взаимно.

Идир обясни, че е запознал Аатиф с обстоятелствата, покрай които съм се озовала в оазиса. Човекът бе наясно също, че съм напълно ограбена, че нямам пари и документи, че ще се разплатя с него, като стигнем в Маракеш.

— Разбираш ли, че полицията ме търси? — попитах го.

Той кимна.

— Това притеснява ли те?

Той сви рамене.

— Ще дойда само ако си готов да поемеш риска. Не искам да те излагам на никаква опасност.

Отново сви рамене. После каза:

— Две хиляди дирхама до Маракеш. D’accord?

Видя ми се съвсем разумна цена с оглед на потенциалния риск за него.

— Устройва ме, но ще трябва да продам бижута в Маракеш, за да мога да ти платя. Обещавам, че ще ти се издължа.

Ново свиване на рамене и после:

— D’accord.

— Колко време ще ни отнеме пътуването до Маракеш?

Той помисли за момент.

— Три дни.

— Три дни! Но той е само на няколко часа път с кола от Варзазат, а Варзазат е някъде на седем часа оттук.

— Имам да събирам много стока по пътя, преди да ида на сука в Маракеш и да я предам на търговеца, който я изкупува. Ще спирам на много места, много хора разчитат на мен. Като вашите приятели тук.

— Но… ако ще сме три дни на път, къде ще спим? Аз нямам пари за хотели и храна.

— И аз нямам пари за хотели. Имам два спални чувала отзад. Ще спим до колата.

Никак не ми се хареса тази перспектива. Отправих красноречив поглед към Идир, като го попитах с очи мога ли да се доверя на този човек. Идир бързо ми кимна. Аатиф забеляза тази безмълвна комуникация помежду ни. Смотолеви, без да гледа към мен:

— Ще бъдете в пълна безопасност.

— Добре.

Идир и Имелдин прекараха следващите десет минути да товарят в ситроена килими, дантелени салфетки, покривчици, плетени кепета. Виждах как Идир преговаря с Аатиф, очевидно пълен с надежда, че той ще се върне с добра сума за тях. От начина, по който показваше джобовете си и твърде скромната градина, долових, че семейството изпитва спешна нужда от пари. Как ми се щеше да мога да бръкна в джоба си и да им дам пет хиляди дирхама още сега.

Обърнах се към Идир:

— Като стигнем в Маракеш и продам пръстена си, ще помоля Аатиф да ви донесе някакви пари.

Идир мигом размаха ръце.

— Прибрахме ви, защото имахте нужда от помощ — запротестира той. — Не е нужно да се отплащате.

— Нямам думи да ви благодаря…

Идир отново размаха ръце, после леко ми се поклони. Наима стоеше до него. Той докосна медальона със сребърната подкова около врата ѝ и повторно ми се поклони.

Аатиф хлопна вратата на багажника. Време беше. Титрит отново се разплака и ме държа притисната към себе си няколко секунди. Майка също се бореше със сълзите, твърдо решена да не плаче. Потупа рамото ми и стисна дясната си ръка в юмрук, който размаха одобрително, за да покаже, че е на моя страна за съпротивата ми срещу двамата нападатели. Наима погледна към баща си за разрешение, преди да дойде при мен. Коленичих. Тя ме целуна много деликатно по двете бузи. Любопитно, сега нямаше сълзи, нито онова чувство за надвиснала загуба, което бяхме споделили но женски в палатката, служила за мое убежище. Тук, пред баща си, дядо си и госта, тя съзнаваше, че трябва да бъде сдържана.