Дуглас Кеннеди - Мираж

— … ще те откарам жива и здрава до Маракеш.

Облегнах се назад. Все още усещах неприятното вълнение. Аатиф запали цигара и не каза нищо в продължение на близо час, докато следвахме дирите от автомобилни гуми в пустинята, а слънцето започна да се снижава, като къпеше Сахара в сиянието на синия час. Колко ми се искаше да съм опиянена и възхитена от страховитата ѝ красота. Ала можех единствено да се съпротивлявам с всички сили да не пропадна в бездната на скорошните кошмари.

На Аатиф му правеше чест, че си мълча, докато си проправяхме път през пясъците. Само пушеше цигара след цигара и от време на време ме поглеждаше, колкото да се увери, че не рухвам отново. Благодарна му бях, че ми даде пространство някак да отбутам мрака в душата си… поне за час или два.

Тъкмо там е проблемът с такъв вид травма. Можеш да я отпъждаш с волята си, да си казваш, че някак ще се „справиш“ с нея. Ала скоро започваш да осъзнаваш, че влязла ли си веднъж в безпощадния ѝ контур, ще живееш с нея до края на живота си. На някакъв етап може да се помириш, да съжителстваш с ужаса, но раната си остава твоя завинаги. Светът ти е безвъзвратно променен заради онова, което те е сполетяло.

С подскачане излязохме от пясъка и стъпихме на павирано шосе. Като видях табела за Тата, потреперих.

— Не се тревожи — успокои ме Аатиф. — Няма да ходим там. Само че след малко ще спра, за да сложиш пак джелабата и бурката.

— Защо?

— Защото на два-три километра напред има полицейски пункт за проверка.

— Откъде знаеш?

— Минах покрай тях преди няколко часа.

Той намали. Бяхме на пуст участък от пътя, водещ към Варзазат. Аатиф спря и ми каза, че благодарение на падналия мрак мога да се преоблека, без да ме види някой. Ала ако по шосето се зададеше кола със запалени фарове…

— Ще бъда много бърза — обещах.

Излязох от автомобила, грабнах торбата си и след по-малко от минута бях нахлузила джелабата и бурката. Щом седнах вътре, зад нас се зададе кола и силните ѝ фарове ни осветиха.

— Добре се справи — похвали ме Аатиф, след като ни подминаха.

— А какво ще стане, ако полицаите поискат да видят документите ми? — попитах.

Той бръкна в жабката и извади мароканска лична карта на жена, приблизително на моята възраст — със сурова привлекателност, но с типичното разочарование, уловено в близкия план на всички подобни институционализирани снимки.

— Това жена ти ли е? — попитах.

— Сестра ми.

— Няма ли да ѝ трябва документът?

— Вече не. Тя почина.

— Била е толкова млада.

— Ракът не пита дали си стар, или млад.

Отново запали цигара.

— Ако полицията ни спре, ще им кажа, че си ми сестра.

— Ами ако започнат да ми задават въпроси?

— Няма, защото си зад бурка. Освен ако не ни заподозрат, че сме терористи, няма да те накарат да се разбудиш. Често минавам по тези пътища. Не мога да кажа, че познавам всички полицаи или че те познават мен…

— Но след като си тукашен…

— Живея в село, което е на много часове от Варзазат. Ако трябваше да пътуваме през моя край, не бих и сънувал да те представя за моя сестра. Нея всички я познаваха. Всички знаят, че е покойница. Но тук няма проблем.

— А ако все пак ме разпитват?

— Нищо не отговаряй. Ще им кажа, че си глухоняма.

Пет минути по-късно вече бяхме на контролния пункт. Двама униформени бяха спрели колата си така, че наполовина блокираше пътя. Поздравиха Аатиф и му поискаха документите. Той им подаде и двата. Единият от полицаите ме освети с фенерче. Държах очите си, едва видими през процепите на бурката, приковани в пътя напред и след миг лъчът угасна. Накараха Аатиф да слезе от колата. Чух го да отговаря на многото им въпроси, после отвори вратата на багажното отделение и им позволи да го претърсят. Огромният ми ужас растеше все повече. Ако отново ме осветяха, знаех си, че нямаше да издържа. И щях много бързо да се разкрия като жената, която цяло Мароко търсеше.

Но след малко Аатиф отново седна в колата, полицаят му пожела лека вечер и потеглихме.

След като запали поредната цигара, той издиша голям облак дим. Облекчението му бе осезаемо. Накрая каза:

— Първата проверка е зад гърба ни.

Спахме в околностите на селце, за което Аатиф ме осведоми, че е на около трийсет минути от Тата. Беше забутано поселище на име Сиди Бутазарт, встрани от настланото с трошен камък главно шосе, по което пътувахме. Беше на път към първата спирка, която Аатиф трябваше да направи рано на другата сутрин. Не исках да нощувам близо до Тата, затова той предложи да си устроим лагер за през нощта тук.