Дуглас Кеннеди - Мираж

— Ще ми се да можех да вярвам в съществуването на небесен рай. Мислех си за това, като те гледах да се молиш преди малко.

— Важно е да се вярва в рая. Особено когато животът е тежък.

— Вярата е сложно нещо.

Той се замисли върху това за момент.

— Не, вярата е проста. И добра.

— Имаш ли деца?

Видях го, че се напрегна, и се извиних, че съм задала очевидно неподходящ въпрос.

Той запали нова цигара. След няколко продължителни всмуквания ме попита дали искам чай и ми каза, че Майка му дала от билките за моята приспивателна отвара, достатъчни за няколко дни. Тази новина беше добре дошла, защото се чудех как ли ще заспя под това пустинно небе.

— Чудесно ще е да изпия една чаша.

Той отиде да донесе вода от голямата пластмасова туба в задната част на колата и я кипна в джезве. Като знаех колко бързо отварата предизвиква сънливост, казах на Аатиф, че ще облека нощната си риза, преди да я изпия. Той се изправи и се отдалечи на сериозно разстояние. Преоблякох се бързо, отдалечих се в противоположната на него посока, вдигнах ризата си и покръстих пясъка. Подейства ми странно мисълта, че всичко, което бях приемала за даденост — тоалетна, интернет, дори телефон, — ми бе недостъпно от толкова дълго време. Още по-странното беше, че се бях адаптирала, но така или иначе нямах друг избор.

Веднага щом допих чая, пожелах на Аатиф лека нощ. Пъхнах се между двата чаршафа, нахлузих мрежата на главата си и се загледах в сияйното небе. Точно преди сънят да ме пребори, хвърлих поглед към моя спътник.

Пушеше поредна цигара близо до непавирания път и също се взираше в неведомата шир над нас. Видях го да си бърше очите. Нима плачеше?

Ала тогава магията на отварата се задейства и светът изчезна за кратко.

Аатиф беше прав. Пясъчните мухи, появили се с първата светлина, бяха безотказен будилник при спане на открито. Поне десет от проклетите създания танцуваха върху мрежата, покриваща лицето ми. Зората вече пробиваше в небето.

Аатиф беше буден и правеше чай. Вяло ми махна за поздрав.

— Добре ли спа? — попитах го.

— Прилично.

— Накъде се отправяме днес?

— Ще се върнем на главното шосе. Имам спирки в няколко села. Ще трябва да се покриеш. Може да има блокади по пътя.

Отново се преоблякох. Докато потеглим, вече плувах в пот.

— Първата ни спирка е Тисинт на около час път — осведоми ме Аатиф.

Върнахме се към главното шосе. Слънцето тази сутрин като че бе още по-свирепо. Дръпнах надолу сенника, за да се опитам да намаля заслепяващия му ефект. Тогава Аатиф бръкна в жабката и извади тъмни очила с червени пластмасови рамки.

— Може да сложиш тези.

Благодарих му, но когато се разбулих, за да ги поставя, той просъска:

— Бързо сложи бурката!

Вдигнах поглед. Бяхме стигнали до завой на шосето. Недалеч имаше полицейска блокада с кола, спряна така, че да пропуска само по един автомобил. За щастие, пред нас имаше голям камион, но видях един от полицаите да поглежда към ситроена точно когато намествах бурката на лицето си. Дали ме беше забелязал? И ако бе така, дали това беше началото на края?

Полицаите бяха много щателни в проверката на камиона. Изискаха от шофьора документите му, отвориха каросерията му, претърсиха я внимателно.

— Ако ти зададе въпрос, не казвай нищо — прошепна ми Аатиф.

— Ами ако ме накара да сваля бурката?

— Не казвай нищо.

Инспекцията на камиона приключи и ние приближихме до полицейския автомобил. На едно от задните стъкла беше залепен плакат с текст на арабски и френски, украсяван от моята снимка. Френският текст не се нуждаеше от превод:

— Personne disparue — Recherchee par la police. 63 63 Изчезнало лице — издирва се от полицията (фр.). — Б. пр.

Аатиф също видя плаката и стисна здраво волана, когато младият полицай — нямаше повече от двайсет и две — завря глава през прозореца и поиска личните ни документи. Аатиф ги беше приготвил. Междувременно по-възрастният му колега отиде отзад, отвори багажника и се зае да вади спретнато подредените килими и дантелени изделия. Младият полицай изглеждаше свръхбдителен, зададе много на брой въпроси, поиска регистрационния талон на колата, който Аатиф надлежно му подаде, а после се зае да повтаря въпросите, подхвърляни от полицая, претърсващ багажника. Моят шофьор любезно отговаряше на всичките. Ала когато младокът взе да става по-остър, тонът на Аатиф зазвуча, сякаш се оправдаваше. Тогава по-възрастният полицай дойде до моя прозорец и започна да ме разпитва на арабски. Цяла се сковах от страх и добре, че той не можеше да види колко обилно започнах да се потя. Седях, заковала поглед напред, както ме беше инструктирал Аатиф, и не казвах нищо. Полицаят се раздразни, посегна вътре и ме потупа по ръката. Обърнах се с лице към него, но останах все така безмълвна. Аатиф сърдито му каза нещо и каквото и да бе то, полицаят отстъпи назад от мен. Мъжът продължи, като посочи назад към багажното отделение на ситроена, потупа се по гърдите, после посочи мен. Младежът се спогледа с колегата си, после и двамата отидоха до полицейската кола с документите ни. Погледнах Аатиф. Той отказа да срещне очите ми, а стисна волана в опит да запази спокойствие. Стрелна полицейската кола и отново видя плаката с моята снимка. Затвори очи и беше видно, че съжалява, задето съм тук с него. Исках да му кажа нещо, но знаех, че трябва да запазя пълно мълчание. Стори ми се, че мина цяла вечност, докато по-възрастният полицай четеше данните от документите ни по радиостанцията. (Дали централизираната им система бе регистрирала, че жената, под чиято самоличност пътувах, вече е покойница?) После дойде при нас с отсечена крачка.