Дуглас Кеннеди - Мираж

— Знам едно безлюдно място, където никой няма да ни види — каза ми той.

Мястото се оказа малък участък обработваема земя, засенчвано от самотно хилаво дърво. Наблизо пасяха няколко крави и кози. Както и преди това Аатиф държеше да ме увери в своята коректност по отношение на нощуването. Извади два спални чувала и разположи по един от всяка страна на колата. Всеки представляваше тънък памучен дюшек с два леки чаршафа и мрежа, която той предложи да поставя на лицето си, в случай че пясъчните мухи излезеха рано. По време на престоя ми в оазиса пясъчните мухи бяха непрестанен проблем през светлите часове на деня. Нощем изчезваха някъде. Ала по изгрев отново атакуваха. Ето защо беше важно, както Аатиф ми обясни, да си лягаме рано и да ставаме точно преди съмване.

— Тук не ти трябва будилник — каза той. — Пясъчните мухи го заместват.

На гаснещата светлина той отиде при своята постеля, разположи се на колене по посока вероятно към Мека и с глава, докосваща дюшека, прекара няколко минути във вечерни молитви. Когато приключи, отвори багажника на колата, извади кутия от стирофом, от която изникнаха малка газова горелка, тенджера, две чинии, две вилици и приготви за двама ни простичка вечеря от хляб и кускус с няколко добавени моркова. По време на храненето, което стана от моята страна на джипа, го разпитах за живота му. Разказа ми, че бил родом от село на име М’хамид, на около четири или пет часа с кола оттук. Било в края на павираното шосе, което започваше от Варзазат и минаваше през важния берберски град Загора, като свършваше до неговото село, отвъд което се простирала Сахара. Имаше силно самосъзнание на бербер, затова изпитваше твърде смесени чувства по отношение на правителството в Рабат.

— Гледам да съм любезен с полицията — обясни, — с властите, които управляват областта ни. Но предпочитам да ги заобикалям в работата си, да не ги оставям да ме контролират. И не съм единствен в това отношение. Това е една от причините, поради които склоних да те откарам до Маракеш. След като бягаш от тях…

— Мислят, че съм причинила нещо лошо на съпруга си.

— Не е моя работа дали си го сторила, или не.

— Гарантирам ти, че не съм.

— Щом го казваш, аз ти вярвам.

— Но също така трябва да разбереш…

На един дъх му разказах цялата история. Поднесох я в съкратен вариант и не обясних причината, поради която Пол изчезна, само споменах, че е намесено предателство от негова страна. Разправих и за полицейския инспектор от Есувейра, решен да ме подведе под отговорност. За приятеля на мъжа ми в Казабланка, който го бе измамил. После стигнах до събитията в Тата и случилото се с мен.

Аатиф ме слушаше мълчаливо. Когато свърших, запали цигара от угарката на предишната.

— Този полицай от Есувейра… Познавам хора, преследвани от такива като него. Решават, че си виновен, и край. Стъпкват те, променят улики и показания, само и само да се стигне до осъждане. Те не са бербери.

После му обясних плана си да продам пръстените си в Маракеш, да се добера до Казабланка и да подкупя бившия приятел на съпруга ми, занимаващ се със сенчести дела, да ме снабди с фалшив паспорт, за да мога да напусна страната.

— Искам да съм на чисто с теб, не желая да скривам нищо. Държа да си наясно за всички възможни рискове.

— Видях лицето ти по телевизията, преди да дойда в оазиса — посочи той. — Когато Идир ми каза, че тъкмо ти си тази, която трябва да отведа до Маракеш…

Пауза, после по лицето му пробяга едва доловима усмивка.

— Сега, след като знам, трябва да надхитрим онзи полицейски инспектор. Играта си е игра, n’est-ce pas ?

Нощното небе над нас беше изумително. В оазиса през повечето вечери бях приспивана по залез. Тук за пръв път зърнах истински цялото небесно шоу. Яснотата в пустинята бе поразителна. Такава гъстота от съзвездия. Такова усещане за Вселената. Дори сред природата, на петнайсет километра извън Бъфало, не можеха да се видят и трийсет процента от греещите тук небесни светила. Татко винаги казваше, че когато гледаш звездите, се чувстваш много по-маловажен. Ала тази вечер гледката на цялото това сияние — особено в светлината на неотдавнашните събития — ми подейства вдъхновяващо. Гледах звездите и те ми казваха, че тъй като нищо във великата космическа схема на нещата не е важно, всичко, което ни определя, е жизненоважно. Какво друго имаме освен житейската си история?

— Невероятно небе — споделих с Аатиф.

— Хубаво е, да — отвърна той не особено ентусиазиран.