Дуглас Кеннеди - Мираж

— Иска да купиш цяла къща отведнъж?

— Не отведнъж… но настоява да направя… как се казва?… предварително плащане?

— Първоначална вноска.

— Точно така.

— И колко ще струва това?

— Намерих една малка къща с четири стаи. Съвсем обикновена, но достатъчно просторна. Цената е… сто хиляди дирхама. През последната година съм спестил някъде към десет хиляди. Но банката иска да представя четиресет хиляди, за да ми отпусне заем.

— И бащата на Хафеза е непреклонен?

— Докато не се нанесем в къщата, не може да бъде моя съпруга.

— Твърде сурово условие от негова страна.

— Щеше ми се да мога да спечеля пари по-бързо.

Като си стоя в селото, поправям велосипеди, това ми е втори занаят. Но с него печеля по триста-четиристотин дирхама на месец.

Четиресет хиляди дирхама — близо пет хиляди долара. Това означаваше, че самата къща струва към дванайсет хиляди и четиристотин долара. По-малко от скромна кола при нас. Сумата, стояща между Аатиф и мечтата му за съпруга и деца.

— Никога ли не си бил женен? — попитах.

Той поклати глава.

— Това ме изненадва.

— Защо?

— Ти си прекрасен и достоен мъж, рядко се срещат такива.

Реакцията му на думите ми бе трогателна смесица от смущение и гордост.

— Не бива да казваш такива неща.

— А защо не?

— Ще взема да се главозамая — отвърна усмихнат.

Запали цигара. Усмивката му бързо се стопи.

— Преди десет години предложих брак на друга жена от моето село — подхвана. — Амина. Тя прие. Един ден дойде човек от Варзазат. Пекар на име Абдул. Притежаваше три пекарни там. Срещна Амина. Седмица по-късно се върна, посети баща ѝ и предложи брак. То се знае, бащата се съгласи. Защото онзи беше богат, а аз нямах никакви пари.

— Разбирам защо за теб е толкова важно да намериш тези четиресет хиляди.

— Никога няма да ги имам. Баща ѝ ми даде срок една година, не повече.

— И от банката няма да ти отпуснат по-голям заем?

— Мой братовчед работи в банката в Загора и само затова биха ми дали заем. Но изкарвам толкова малко…

От изражението на Аатиф разбирах, че му се иска да прекрати темата; явно беше непривично за него дори да говори за това, още по-малко с жена.

Спряхме в село, наречено Мелимна, където една старица натовари в колата няколко десетки бели ленени покривки и салфетки. За пръв път от седмици можах да ползвам истинска тоалетна с вода. Имахме допълнителни спирки във Фум Згид и Алугум — малки, оградени от пясък села с по няколко магазина и кафенета и много мъже, стари и млади, мотаещи се безцелно по улиците. На всяка спирка Аатиф бе посрещан много сърдечно и беше ясно, че жените, чиито изделия той откарваше на пазара, му се доверяваха като на честен посредник. И отново личеше интересът към спътничката му — онази, която изпиваше по много вода зад бурката си. Във всяко селище го умолявах да уговори по два литра допълнително, тъй като се чувствах сериозно обезводнена в това тежко облекло. Аатиф убедително обясняваше присъствието ми — разправяше на всички как имам дефект по рождение, който ме е оставил няма и слабоумна.

Когато излязохме от Алугум на пясъчен страничен път, беше късен следобед и вече не издържах задухата под строгите ислямски дрехи.

— Сигурно сега не е толкова опасно да ги сваля за малко.

Аатиф обмисли това за кратко.

— Ще стигнем в Тазнахт по тъмно. Той е град, не село. Знам едно място в покрайнините му, където можем да преспим. А дотогава… този път не е много оживен, защото няма настилка. Полицията рядко разполага пунктове за проверка тук. Така че, ако се налага да се преоблечеш…

Спря и се отдалечи за поредната цигара, докато аз свалих бурката и джелабата и облякох отново ленения панталон и ризата, които, макар и покрити с петна пот от вчера, усетих като освобождение.

Когато се качихме в колата, той имаше въпрос към мен.

— По свой избор ли нямаш деца?

Помълчах, преди да обясня проблемите с първия и втория си съпруг. Убедена бях, че Аатиф ще ме възприеме като повредена стока, след като двама мъже не бяха искали да имат деца от мен. Ала онова, което каза, ме изненада и обезоръжи.

— Значи, не си имала късмет с мъже.

— Или може би изборът ми на мъже…

— … е бил недостоен за теб.

Тъкмо се канех да му благодаря за милото му изказване, когато ненадейно се раздаде шум от приближаващ отзад мотоциклет. Аатиф мигом се напрегна. Аз също.

— Спри — просъсках му с мисълта да изскоча и да се скрия зад колата, докато мотоциклетът отмине.