Дуглас Кеннеди - Мираж

Сънят дойде бързо. И тогава неочаквано чух гласове. Гневни, заплашителни гласове. Погледнах часовника си. Четири часът и дванайсет минути сутринта. Изпълзях от спалния си чувал и се промъкнах до ръба на малката пясъчна дюна. Като надникнах, зърнах четирима мъже — не можех да определя възрастта им, — които бяха заобиколили Аатиф. Двама от тях го държаха, а други двама изпразваха вана му от цялата стока. Аатиф започна да ги умолява и тогава единият го зашлеви силно през лицето. Сниших се зад дюната. Трескаво изрових дупка в пясъка, свалих двата си пръстена и часовника „Ролекс“ на баща ми и ги зарових в нея, а мястото белязах с камък, който напипах наблизо. После притихнах неподвижна, ужасена от онова, което предстоеше.

Още гласове и още молби от Аатиф. Чу се шум от удар и шофьорът ми вече плачеше. Затръшнаха се врати на автомобил, Аатиф простена умолително за последен път, заработи двигател и гуми проскърцаха по пясъка. Изчаках цели пет минути, за да се уверя, че онези мъже няма да се върнат. После изрових пръстените си и часовника и хукнах към спътника си. Заварих го да лежи на пясъка, стиснал корема си, и да плаче с глас.

— Крадци, крадци… взеха всичко.

Опитах се да го прегърна през рамо и да му помогна да стане, но той рязко се дръпна при докосването ми.

— Добре ли си? — попитах го.

— Удряха ми шамари, блъскаха ме с юмруци в корема, взеха всичко от колата. Дори откриха портфейла ми и прибраха от него четиристотин дирхама. Единствените пари, които имах…

Надигна се на колене, зарови лице в дланите си и отново заплака.

— Нямам си късмет и това е — хлипаше. — Животът е толкова тежък…

Поставих ръка върху рамото му.

— Жив си — казах му. — Винаги се намира изход.

— Изход? Какъв изход? Разорен съм.

— Не си разорен.

— Онези крадци ми взеха всичко. Цялата стока в колата отиде. Нямам пари, за да стигнем до Маракеш…

— Днес напълни резервоара. Също и двете туби, които държиш отзад. И тях ли отнесоха?

— Не знам.

Отидох до колата, като умолявах някаква върховна сила в яркоосветеното небе да ми позволи да заваря онези две пълни туби. Отворих със замах вратата на багажника. Бинго! Там бяха, заедно с двете пълни с вода туби.

— Имаме гориво — казах. — Две цели туби плюс почти пълен резервоар. Ще ни стигне ли до Маракеш?

Той кимна.

— Това е добра новина. Ето какъв е следващият ми въпрос — колко приблизително щяха да получат клиентите ти от всичката стока?

Той набързо направи сметките си наум.

— При най-добра възможна цена може би към осем хиляди дирхама.

— При положение че вземаш трийсет и пет процента от общата сума, значи, трябваше да ги продадеш за дванайсет хиляди дирхама.

Аатиф ме зяпна смаян.

— Как така си толкова добра с цифрите?

— Това ми е работата. Ако сега потеглим към Маракеш, за колко време ще стигнем?

— Може би за десет до дванайсет часа.

— Познаваш ли добър бижутер там?

— Познавам хора, които познават хора, които познават бижутери.

— Ето ти го изхода. Ще дадем на онези мръсници половин час да се изметат от района, после тръгваме. Ще нося бурката по целия път до Маракеш, за да нямаме проблем на пропускателните пунктове. Като стигнем в града, ще открием бижутер, който да ми даде цената, която искам. Ще ти платя двете хиляди дирхама, които ти дължа, както и дванайсет хиляди за откраднатата стока. За да може всичките ти клиенти, които разчитат на теб, да си получат парите. И ти ще си получиш своя дял.

— Не мога да приема това — заяви той.

— Ще го приемеш. Защото заради моята глупост, че свалих бурката и допуснах онези французи да ме видят, се озовахме на този път, където да те нападнат крадци. Затова нямаш избор, освен да приемеш парите ми. Разбрахме ли се по въпроса?

Той потисна ридание и изтри очи със загрубелите си длани.

— Не заслужавам такава добрина.

— Заслужаваш. Всички заслужаваме да бъдат добри с нас. А лошият късмет, мосю, може да се обърне.

Той се изправи и пое дълбоко дъх няколко пъти, за да се поуспокои.

— Ментов чай? — попита накрая.

— Мисля, че ще ни дойде добре в този момент — отвърнах и усетих как адреналинът ми едва сега започва да спада след кошмарното събуждане и ужасяващата мисъл, че историята можеше да се повтори, ако не се бях закътала зад дюната. Полазиха ме студени тръпки и обгърнах тялото си с ръце. Аатиф видя този пристъп на нерви и стори нещо неочаквано. Положи длан на рамото ми.

— Хайде на чая — рече и се помъчи да се усмихне. — А после — към Маракеш.