Дуглас Кеннеди - Мираж

Аатиф изглеждаше съкрушен от такова отношение и пое обратно с наведена глава и сълзи в очите. Понечих да го последвам, но се обърнах и се вторачих директно в наглия тип. Той срещна обвинителния ми, изпълнен с презрение поглед през цепката на бурката. Извика ми нещо на арабски. Продължих да се взирам в него. Посочи ми вратата и ми нареди вероятно да изчезвам. Все така го гледах. Мъжът взе да се изнервя и загаси цигарата си с леко треперещи ръце, след което запали друга. Отново излая срещу мен да се махам, но в тона му вече личеше притеснение. Останах втренчена в него. Мъжът взе телефона си, отиде до другия край на помещението и се опита да насочи вниманието си към имейлите на екрана на компютъра. Продължавах да го фиксирам. Той се обърна към мен вече истински уплашен. Вдигнах ръка и насочих към него показалец като обвинително оръдие. Той стоеше, без да знае какво да направи. Накрая стори типичното за всички уж нахакани тормозители. Измъкна се през задна врата.

Излязох от офиса му и открих Аатиф навън със зачервени очи и запалена цигара.

— Какво ти каза той? — попитах го.

— Че според него съм бил глупак, щом съм се оставил да ме оберат, че съм го лишил от запланувана стока и хич не го интересувало дали съм щял да дойда след седмица с пълен багажник нова стока. Каза също, че ако съм искал да правя бизнес с него, трябвало да му платя пет хиляди дирхама като извинение.

— Не е нужно повече да правиш бизнес с него.

— Но той и баща му са моят контакт тук, в Маракеш, от цели пет години.

— Сигурна съм, че можеш да си намериш по-добър контакт — човек, който не се държи като разглезено хлапенце.

— Но той беше надежден.

— Бас ловя, че е оспорвал всеки дирхам.

— Не е добър човек, но…

— Никакво но. Ще поразпиташ тук и ще откриеш друг търговец, който на драго сърце ще приеме стоката на клиентите ти и ще се отнася с уважение към теб. А ти със сигурност заслужаваш такова.

Аатиф помисли над това за момент, после посочи към малко магазинче през уличката.

— Там има бижутерски магазин.

Беше неговият начин да смени темата.

Аатиф трябваше да ме придружи в магазина, тъй като се боях да сваля бурката, за да не привлека нежелано внимание. Мъжът вътре беше едър и безцеремонен. Аатиф му обясни какво искам да продам. Онзи протегна месеста лапа и аз му подадох двата пръстена. Той извади бижутерска лупа и им отдели може би десет секунди от вниманието си. После обяви на арабски цена, а Аатиф се наведе да ми я пошепне в ухото.

— Пет хиляди дирхама.

Протегнах ръка с отворена длан. Мъжът остави пръстените в нея. Тръгнахме си.

Съседното магазинче също беше бижутерско. Мъжът в него беше по-любезен. Беше около шейсетгодишен, с лъщящ кафяв костюм и също толкова кафяви зъби. Но и той ме взе за канарче. Когато Аатиф ми прошепна предложението му за десет хиляди дирхама (вероятно бе обяснил, че съм с ограничен слух), аз поклатих глава и той мигом вдигна на петнайсет. След повторно поклащане на глава заяви:

— Двайсет хиляди, окончателна цена.

Още веднъж протегнах ръката си за пръстените. Поставих си ги обратно, кимнах за довиждане и излязохме.

Започвах да се отчайвам, че ще трябва да продам бижутата си срещу абсурдно ниска цена. Но тогава видях малък и изискан магазин на ъгъла на алеята, на която стояхме сега. Табелата над вратата гласеше „Бижутерия Абу“. Чела бях някъде в проучванията ми преди пътуването, че в Мароко има малка еврейска общност. В магазина с пода му от мозаечни плочки, щанда от махагоново дърво и голямото масивно бюро, зад което добре облечен над шейсетгодишен мъж претегляше диаманти с малки везни, видях Звездата на Давид в керамична облицовка над входа. При влизането ми господинът се изправи. Костюмът му на тънко райе и с двуредно сако, както и изрядно изгладената синя риза и черната вратовръзка говореха за старата школа. Лицето му имаше добродушно бащинско изражение. На края на носа му бяха закрепени бифокални очила. Забелязах негови снимки като по-млад пред бижутерски магазин на Западна 48-а улица в Ню Йорк (стоеше под самата табела на улицата). Обърна се към мен на арабски. Реших да поема риск — потенциално огромен риск, но такъв, който можеше да ми спечели добра цена. Свалих си бурката. Видях, че е малко стъписан да зърне жена от Запада.

— От снимката съдя, че говорите английски — казах.

— Да, така е наистина, мадам.

Направи ми знак да седна. Аатиф остана прав в ъгъла, притеснен, задето се бях разбудила. Обърнах се към него и му казах, че ако желае да пуши навън, за мен не е проблем. Изглеждаше облекчен да го стори и преди да излезе, леко се поклони на бижутера. Тогава мъжът ми подаде визитката си: Ишмаел Абу .