Дуглас Кеннеди - Мираж

— Седемдесет хиляди — отсякох и добавих: — Това е финалната ми цена.

Беше негов ред да ми протегне ръка.

— Споразумяхме се, мадам. А сега настоявам да пием чай.

Кимнах в знак на съгласие. Той се изправи, отвори врата и каза нещо на някого отзад. Докато чакахме чая, се осведоми дали не ми е нужна помощ за нещо друго.

— Трябва да се добера до Казабланка, но без да бъда забелязана.

— Имате ли документи?

— Човекът, който ме докара, ми осигури чужда лична карта. И тъй като бях скрита зад бурка…

— Ясно. Но защо същият човек не ви откара до Каза?

— Защото не искам да го замесвам повече във всичко това.

Затропа с пръсти по плота, докато мислеше.

— Може би съм в състояние да ви помогна.

Чаят пристигна, донесен от прилежен на вид младеж, също облечен в двуреден костюм. Той също се постъписа леко, като видя западнячка в джелаба с бурка пред нея. Господин Абу му заговори на арабски. Обмениха няколко изречения, чаят бе налят и чашите — вдигнати.

— Пожелавам ви благополучно завръщане у дома — каза господин Абу. — Мога ли да попитам как възнамерявате да напуснете Мароко?

— Нужен ми е нов паспорт. Надали познавате някой, който специализира в такива дела?

Страшно много ми се искаше да избегна вземане-даване с Бен Хасан.

Господин Абу се усмихна съчувствено, но със съжаление.

— На драго сърце ще пратя помощника си Махмуд да ви придружи до Каза. Ще ви закара с един от моите мерцедеси, така че ще пътувате удобно до големия град. И ако цената от три хиляди дирхама ви се вижда разумна…

— Обзалагам се, че мога да хвана такси дотам за половината сума.

— Вярно, мадам. Но на задната седалка на моя мерцедес като изискана дама с шофьор ще прелетите през контролните пунктове, каквито ще има много през нощта. Докато с обикновено такси…

— Добре, става, три хиляди.

— Разбира се, ще трябва да говорим с вашия шофьор, за да проверим дали е готов да ви повери личната карта за още ден-два.

— Да, това ще е от съществено значение. Но преди да продължим, ще бъдете ли така добър да ми покажете онези сто и трийсет хиляди дирхама? Простете, че съм така директна по този въпрос, но…

— Не е нужно да се извинявате. Бизнесът си е бизнес. Пръстените и вашият „Ролекс“ остават тук, докато отида до сейфа си да донеса сумата.

Господин Абу се скри в задна стая, а Махмуд остана да наблюдава стоката, както и външната врата. Попитах го дали говори френски. Кимна в потвърждение.

— Колко е пътят оттук до Казабланка?

— В кой квартал искате да отидете?

— Нарича се „Готие“.

— Знам го, много е хубав. В този час на вечерта ще стигнем за два часа и половина. През повечето време ще се движим по магистрала.

Господин Абу се върна с няколко пачки банкноти още с банковите бандероли. Преброих ги внимателно, като ги разделих на две купчета и поставих едното в джоба на джелабата си. После го попитах дали ще възрази, ако използвам магазина му за момент, за да поговоря с Аатиф.

— Няма проблем — отвърна той. — Желаете ли да го повикаме вътре?

— Да.

— Аатиф е много хубаво име. Знаете ли какво означава на арабски?

Поклатих глава.

— Състрадателен.

Махмуд излезе навън и повика Аатиф. Господин Абу попита дали искаме да останем насаме, но Аатиф отказа с жест. Направих му знак да седне на стола до моя край бюрото. Той огледа сериозната купчина пари пред себе си.

— Това е за теб — казах.

Остана изумен.

— Не може да е така. Разбрахме се да те докарам до Маракеш за две хиляди дирхама.

— Да, а аз ти обещах дванайсет хиляди за откраднатата стока. Но реших също така, че заслужаваш премия. Затова ти давам общо сто хиляди дирхама.

Той се втренчи в мен.

— Но… защо?

— Защото, след като платиш на клиентите си, ще ти остане достатъчно заедно с твоите спестени пари да купиш къща и да се ожениш за Хафеза.

Мълчание. Аатиф скри лице в шепите си.

— Това е прекалено голяма добрина — промълви накрая.

— Както ти казах и преди, ти заслужаваш добрина.

— Но…

Господин Абу постави ръка на рамото на Аатиф и му прошепна нещо на арабски. Ненадейно Аатиф хвана двете ми ръце в своите и отрони:

— Най-после късмет и за мен.

А аз отвърнах:

— За мен също.

Обърнах се към господин Абу и заговорих на френски, защото исках и Аатиф да ме разбере:

— На Аатиф му е нужен нов търговец в Маракеш, който да продава носената от него стока от юг. Човекът, с когото е работил досега, е ужасен.

Господин Абу попита Аатиф за името на търговеца. Като го чу, направи гримаса.