Дуглас Кеннеди - Мираж

— Значи, някога сте работили в Ню Йорк? — попитах.

— Живях там петнайсет години. Все още имам дял в нюйоркския си магазин и се отбивам веднъж годишно.

— Кое ви накара да се върнете в Мароко?

— Семейството — отвърна той и леко извъртя очи нагоре.

После се зае да ме изучава. Усетих какво следва.

— Простете, че питам, мадам, но не съм ли виждал някъде лицето ви?

Подбрах внимателно следващите си думи.

— Може и да сте… но има ли значение това?

Той помисли и каза:

— Може ли да ви предложа чай?

— Много мило, но предпочитам да пристъпим към деловия въпрос. Може ли да ви помоля да свалите щорите на прозореца си, докато обсъждаме предлаганата от мен сделка?

Усетих, че се поколеба, но също така реши, че си струвам риска. Видях го да поглежда към диамантения ми годежен пръстен и покритата с диаманти брачна халка на лявата ми ръка.

— Както желаете, мадам.

Изправи се, отиде до вратата и обърна табелата, очевадно да покаже, че магазинът е затворен. Спусна щорите на вратата и прозореца и в същото време светна няколко лампи. После отново се настани срещу мен.

— С какво мога да съм ви полезен, мадам?

Свалих двата пръстена и ги поставих пред него.

— Трябва да ги продам и ми е нужна добра цена. Съпругът ми ги купи за мен от „Тифани“.

— От магазина на Пето Авеню и 58-а улица — уточни той с усмивка.

— Именно. Годежният пръстен е платинен. Диамантът тежи 1,1 карата. Както виждам, имате компютър тук и можете да проверите цената на уебсайта на „Тифани“, което аз направих неотдавна, когато ги презастраховах. Продажната цена на годежния пръстен е тринайсет хиляди долара. Брачната халка е стил „Етоал“ от платина със седем инкрустирани диаманта с тегло 0,75 карата. Посочената цена е…

Той ме прекъсна.

— Бих казал четири хиляди долара на Източна 57-а улица.

— Впечатлена съм.

— Това ми е занаятът. Аз също съм впечатлен от познанията ви в тази област. И вие ли сте в бизнеса?

— Счетоводител съм.

Пауза. Събра върховете на пръстите си. После каза:

— Да, четох някъде за това.

И така, той знаеше точно коя съм, но все още бе готов да влезе в делови отношения с мен. Поне така се надявах.

— Може ли да проверя пръстените? — попита.

— Разбира се.

През следващите десет минути ги разглежда щателно през бижутерското си увеличително стъкло, претегли ги и двата на везните, отвори на компютъра си сайта на „Тифани“, после се извини, взе мобилния си телефон и в продължение на няколко минути води приглушен разговор. О, господи, вика ченгетата. Но сякаш прочел мислите ми, той ми се усмихна окуражително. След като приключи разговора, обясни, че се е наложило да говори със съдружника си, преди да направи предложение.

— Действително това са диаманти върху платина от „Тифани“. И точно както казахте, общата им продажна цена в Съединените щати е седемнайсет хиляди долара. Само че сме тук, в Маракеш, и няма никаква възможност да ви предложа близка до тази цена.

— Колко можете да предложите?

— Четирийсет и пет хиляди дирхама.

— Седемдесет хиляди.

— Невъзможно. Петдесет хиляди. Това са близо шест хиляди долара.

— Ако отида в някой от магазините на Западна Четиресета, ще получа поне дванайсет хиляди.

— Само че сте в Маракеш. Петдесет и две хиляди и петстотин.

— Знам, че ще продадете тези пръстени поне за сто хиляди дирхама през следващите няколко дни. Шейсет ѝ пет хиляди.

— Шейсет хиляди, последно предложение.

— Продадено — казах и протегнах длан за ръкостискане.

Господин Абу я пое и се поклони леко. Виждах, че поглежда часовника на другата ми китка.

— Това да не би да е „Ролекс Експлорър“ от специалната серия през 60-те години? — поинтересува се.

— От 1965 година е. Принадлежеше на покойния ми баща. Наскоро ми го оцениха за петнайсет хиляди долара.

— Може ли да го погледна, ако обичате? — помоли той.

Изхлузих го и му го подадох. Мъжът го заразглежда, после обясни, че трябва да свали капачето, за да провери механизма му. Извърши го умело и отново използва увеличителното си стъкло да огледа отвътре. Пак отиде до компютъра си, за да провери настоящата пазарна цена. Извини се и повторно проведе полугласен разговор по телефона. Когато приключи, ми каза:

— Най-многото, което мога да предложа, е петдесет хиляди дирхама.

— Осемдесет.

— Абсурд. Шейсет.

— Убедена съм, че имате богат клиент, който е чакал за такъв часовник и ще плати поне сто и трийсет хиляди.

— Шейсет и пет.