Дуглас Кеннеди - Мираж

Отне ни близо тринайсет часа да стигнем в Маракеш. Беше кошмарно пътуване. Когато след обира Аатиф седна зад волана, ръцете му трепереха. Разплака се. Хванах ръката му и я държах, докато се поуспокои. После запали цигара, включи на скорост и потегли. Друсахме се по неравния пясъчен път близо час. Изпитахме неимоверно облекчение, когато се добрахме до истинско асфалтирано шосе под нас. Още повече че не ни очакваше полицейска блокада. Когато се насочихме на север към Тазнахт, попитах Аатиф дали възнамерява да съобщи за обира в полицията.

— Така само ще си навлечем още неприятности. В Мароко няма много скитащи крадци, макар че винаги съм бил предупреждаван да избягвам по-странични пътища. Но ако съобщя в полицията за станалото, дори да заловят тези хора, какво ще стане после? Ще лежат година в затвора, а като излязат, ще ме погнат. Не си струва риска.

— Чувствам се виновна, че те принудих да тръгнеш по този път.

— Недей. Спал съм край това село няколко пъти и никога не съм имал неприятности. Просто нямахме късмет.

В Тазнахт обаче ни излезе късметът. Да, имаше полицейска блокада, но минахме през нея за минути. Ченгетата само погледнаха документите ни и празното багажно отделение, зададоха няколко въпроса и ни пуснаха да продължим.

Последва четири часа непрекъсната пустиня. Спряхме веднъж да сипем горивото от едната туба в резервоара. Пийнахме вода и изядохме малкото останал хляб. Приклекнах зад една изоставена къща да се облекча. И двамата бяхме разтревожени от факта, че нямаме никакви пари и се налагаше на всяка цена да стигнем до Маракеш тази вечер.

На пункта за проверка преди Варзазат, когато младият полицай ме заразпитва, Аатиф си изпя песента за умствения ми недъг. При все това полицаят продължи да се обръща към мен. Взирах се с празен поглед напред и си пожелавах разпитът да свърши. Полицаят взе да се нервира, докато Аатиф явно му обясни, че съм и глуха (на няколко пъти докосна ушите си). Онзи си остана със съмненията и повика по-възрастен полицай, обясни му ситуацията и посочи към бурката ми — очевидно настояваше да я сваля. Колегата му, мъж доста над петдесет години, отиде да поговори с Аатиф. Видно бе, че повярва на думите му, защото махна на колегата си да не ме закача и ни даде знак да продължим.

Когато се отдалечихме от контролния пункт, забелязах как Аатиф стисна кормилото в опит да отпъди нов пристъп на паника.

— Отървахме се на косъм — продумах.

Той кимна в знак на съгласие. Много пъти. После изрази надежда, че следващата проверка ще е чак на влизане в Маракеш.

Докато се движехме по Авеню Мохамед V във Варзазат, не спирах да оглеждам улиците с напразната надежда Пол да се материализира някъде. Междувременно на Аатиф до болка не му се искаше да е тук. Докато се движехме по главния булевард, погледът му беше сведен надолу. Колкото аз отчаяно исках да зърна съпруга си, толкова отчаяно той се надяваше да не види жената, разбила сърцето му и омъжила се за пекаря от Варзазат. Всички сме преследвани посвоему от любовните истории на миналото и настоящето ни.

— Пътят нататък е малко труден — обади се Аатиф. — Боиш ли се от високо?

Някъде около час по-късно определено се боях, тъй като се бяхме вдигнали на близо две хиляди метра височина, а се движехме по еднолентов виещ се път, опасващ ръба на планината Атлас.

На всеки стотина метра следваше остър завой, зад който дебнеха всевъзможни препятствия: идващ насреща камион, пастир със стадо от двайсетина кози, местен младеж с мотоциклет, който едва не налетя върху ни и докато се разминавахме на косъм, закрещя обиди към нас, след което с главоломна скорост се насочи към следващия опасен завой.

Но онова, което правеше прекосяването на планинския проход, наречен Тизи н’Тичка, още по-ужасяващо, бе фактът, че една малка грешка би ни запратила в пропастта. От пътническото място имах главозамайваща гледка към дълбока урва, която започваше на трийсетина сантиметра от десните ни гуми. Нямаше нито насип, нито предпазна мантинела, нищо, което да попречи на политането ни в пропастта.

— През зимата, като има сняг, е направо страшно — сподели Аатиф.

В разгара на лятото пак беше като пътуване с влакче на ужасите и всеки завой представляваше ново предизвикателство за шофьора или криеше опасност за потенциален сблъсък. Аатиф пушеше непрестанно през този етап от пътуването ни и в същото време си тананикаше със затворена уста. Когато тананикането се усили, внезапно се пренесох в спомените си към едно пътуване с баща ми, когато бях петнайсетгодишна и се местехме от Чикаго в Минеаполис. На междущатската магистрала попаднахме в силна снежна виелица. При все че видимостта беше нулева, татко продължаваше да кара със сто километра в час и през цялото време си тананикаше (и не друго, а „Изстреляй ме до луната“ 65 65 Песен от 1954 г., добила популярност в изпълнение на Франк Синатра. — Б.р. ), като не обръщаше внимание на молбите на майка ми да намали. Аатиф не шофираше опасно, тъкмо обратното, беше образец на благоразумие. Но ми призна, че макар да прекосявал два пъти в месеца този път, той винаги го изнервял.