Дуглас Кеннеди - Мираж

Минах зад колата, отново надянах тежкото облекло и се забулих. После в спускащия се здрач поехме леко на север, преди да завием по пустинния път. За разлика от други черни пътища, по които бях пътувала, този тук беше коварен — неравна повърхност с много ями. Подскачахме по него със скорост, по-ниска от петнайсет километра в час, и напредвахме много бавно и мъчително. Пейзажът тук бе завръщане към абсолютната изолираност на оазиса, само дето го нямаше усещането за открита шир. Усещането бе по-скоро за приближаване на тупик, от който нямаше изход.

— Разбирам защо полицаите не биха пожелали да ни последват в тази посока — промърморих.

— Затова се налага да останем тук до изгрев.

Отне ни близо час да стигнем до селцето Асака, в което имаше само четири къщи. В онази, пред която спряхме, живееха петдесетинагодишен мъж с младата си съпруга и четири деца, всичките под шестгодишна възраст. Жената още беше хубава, но очевидно изнурена от тежкия живот. Кресна нещо на мъжа си, който седеше на столче и пушеше с тихо отчаяние. Кресна на децата си. Кресна и на Аатиф, като го смъмри по някакъв повод, сетне накара двете най-големи деца да качат в колата джелабите, които беше изработила. Когато мъжът ѝ предложи чай, Аатиф посочи към пътя и поднесе някакво извинение, че трябва скоро да сме на север.

Щом Асака остана зад гърба ни, Аатиф подкара колата по толкова тясна пътека, че пясъчните могилки, издигащи се от всяка страна, оставяха място да мине само едно превозно средство. Подскачахме още около четвърт час, докато стигнахме малко оширение, до което имаше помпа. Там спряхме и устроихме лагера си за нощуване. Аатиф каза, че след като багажникът е пълен със стока, можем да съкратим пътуването и да стигнем в Маракеш късно вечерта на другия ден, но само ако тръгнем преди съмване. Това ме устройваше. Колкото по-скоро стигнех в Маракеш, толкова по-скоро щях да продам бижутата си.

— Водата тук не е добра за пиене — предупреди ме Аатиф, като извади една от тубите от багажника на колата. Той вече беше толкова пълен със стока, че оставаше много малко място за резервните туби с гориво и вода, които той караше. Използва чистата вода да приготви чай и кускус.

Попитах го дали мога да се измия на помпата. Обясни ми, че не бива да хабим водата, тъй като е оскъдна в този район. А можело следващият, който дойде, отчаяно да се нуждае от нея.

Сложи кускуса да се вари и се отдалечи. Аз се съблякох и изпомпах малко вода. Първия път течността бе отвратително кафява. При второто дръпване — по-неутрална. Чак на третия път изглеждаше сравнително бистра. Нямах сапун, нито четка за зъби (не си бях мила зъбите от онази вечер в Тата), нито леген. И все пак усещането на водата по голата ми кожа ме поосвежи. С още влажно тяло облякох нощната си риза.

— Тази жена все мърмори, все е озлобена — каза ми Аатиф, докато ядяхме. — Моята Хафеза не е такава. Твърде добра е, за да се превърне във вечно сърдита съпруга.

Помислих си, че да се опитваш да отглеждаш четири деца насред пустош и в крайна бедност, би накарало всяка жена да се озлоби.

Вместо това казах:

— Радвам се, че си намерил симпатично момиче.

— Аз пък ще се зарадвам, когато мога да дам на баща ѝ каквото иска. В Америка имате ли зестра?

— Не, не точно. Но повярвай, стигне ли се до завършека на любовта, всичко опира до парите.

— Парите не са всичко — промълви той, — но без тях…

— Какво друго би искал освен къща за теб и Хафеза?

— Мобилен телефон. Много ще ми е полезен в работата. Имах такъв за известно време, но ми излизаше скъпо. После трябваше да започна да спестявам за къща и вече не можех да си позволя телефон. Бих искал и телевизор. Моят е петнайсетгодишен и картината е много лоша. Разбира се, Хафеза ще иска да обзаведе къщата.

Надеждата по лицето му бе толкова трогателна. Боях се за него, в случай че не намереше парите, нужни да спечели ръката на избраницата си. Не че щеше да рухне, а че щеше да се сблъска с ново разочарование.

Падна нощта. Разгънах спалния си чувал, но теренът до колата ми се стори твърде неравен. Затова казах на Аатиф, че ще се разположа зад малка дюна на няколко метра от автомобила. Пожелах му лека нощ и отидох да опъна постелята си. След като изгълтах вечерната си доза приспивателна отвара, приготвена от Аатиф, легнах между чаршафите, поставих мрежата срещу комари на главата си и се вгледах в звездите, като си мислех: „Утре ще бъда в голям град. Дали някога отново ще видя небе, тъй безкрайно и ясно като това?“.