Дуглас Кеннеди - Мираж

— Ако предложа два часа дневно…

— Можете ли да си позволите три? — попита тя.

— Колко ще ми струва?

Лицето ѝ поаленя още повече.

— Не е нужно да се стеснявате за това — казах ѝ. — Просто пари са, а тия неща е най-добре да се уредят в началото.

Господи, колко по американски звучах. Картите са свалени на масата. Кажи си цената и да говорим.

След миг или два тя попита:

— Седемдесет и пет дирхама твърде много ли ви се виждат?

Седемдесет и пет дирхама бяха малко под девет долара. Незабавно отвърнах:

— Виждат ми се твърде малко.

— Но аз не бих желала да ви искам повече.

— Само че аз бих желала да предложа повече. Ще приемете ли сто и пет дирхама на час?

Тя изглеждаше поразена.

— Това прави огромна сума на седмица.

— Доверете ми се, ако не ми беше по джоба, щях да ви кажа.

— Добре тогава — отвърна тя, отклонила поглед, но с лека усмивка на лицето. — Къде ще провеждаме уроците?

— Имам малък апартамент горе. Ще трябва да го уговоря със съпруга ми, но мисля, че няма да има проблем.

— А може ли да попитам… каква сте по професия?

— Не е нещо особено вълнуващо.

Когато ѝ разправих накратко за работата си като счетоводител, тя запази неутрално изражение. Усетих, че се чуди дали имам деца и къде са сега. Или просто проектирах своите грижи и комплекси върху тази стеснителна, ала наблюдателна млада жена?

— Не се съмнявам, че работата ви е много интересна — каза тя.

— Покрай парите научаваш много за това как функционират хората. Е, можем ли да започнем от утре?

— Не виждам пречка.

— Идеално. В състояние ли сте да ми осигурите нужните помагала?

Връчих ѝ триста дирхама и казах, че ако струват повече, ще ѝ доплатя на първия ни урок.

— С триста дирхама ще ги купя всичките — увери ме тя. — Утре ще ви ги донеса.

— Всеки ден ли предпочитате да ви плащам, или веднъж седмично?

Тя отново отклони очи.

— Както е по-лесно за вас. Ако ми плащате в петък, банката е отворена до девет часа вечерта, така че ще мога да внасям повечето от сумата.

Аха, спестовница.

— Значи се уговаряме за плащане всеки петък. И нещо последно. Откъде познавате мосю Пикар?

— Майка ми е чистачка тук.

Обмислих думите си, преди да кажа:

— Сигурна съм, че е много горда с вас.

Тя сведе поглед и кимна. Казах на Сорая с какво нетърпение очаквам да стана нейна ученичка и че ще се видим на другия ден. После се качих горе. Пол още беше на балкона под чадъра и по масата бяха разхвърляни към половин дузина рисунки. Лицето му бе покрито с пот, изцъкленият му поглед подсказваше, че вече започва да прегрява. Взех еднолитровата бутилка с вода до леглото и настоях да я изпие. Той за миг я пресуши до половината, влезе вътре със залитане и се тръшна на леглото.

— Луд ли си да си търсиш белята така? — смъмрих го.

— Вдъхновението надделя над потенето.

— Тъкмо ти много добре си наясно какво е слънцето тук.

— Би ли спасила рисунките, преди да започнат да избеляват от светлината?

Излязох отвън, събрах шестте рисунки, изложени на слънцето, и ги прибрах вътре. Буквално останах без дъх от видяното. Бяха половин дузина вариации на една и съща визуална тема: покривите в непосредствена близост до балкона ни. Онова, което правеше изображенията тъй забележителни, беше, че във всяка рисунка Пол бе видял с различен поглед минаретата, водните кули, рушащите се покриви, проснатото пране и сателитни чинии, които оформяха силуета на Есувейра. В един момент вдигнах очи към действителната панорама, на основата на която Пол бе създал тази поредица от умело скицирани композиции. После се върнах към много детайлните му рисунки и се възхитих не само на невероятната техника, но и на факта, че в цялост ми припомниха как не съществува такова нещо като точен поглед върху състоянието на нещата; че няма двама души, които да виждат едни и същи предмети, гледка, житейска ситуация по един и същ начин. Защото всяко наблюдение по естеството си е интерпретация.

— Невероятни са — казах му.

— Сега ти си тази, дето страда от слънчев удар. Говорим за скици, които нахвърлях за няколко часа.

— Моцарт не е ли композирал често соната за пиано за една сутрин?

— Той е бил Моцарт.

— Ти си изключително талантлив.

— Ще ми се да можех да споделям високото ти мнение за мен.

— И на мен ми се ще. Но по мое скромно впечатление те бележат нова посока за теб.

— Предубедена си.

— Приеми комплимента. Повече от отлични са.

Но Пол се извърна, неспособен да се съгласи с подобна похвала. Бързо промених темата.