Дуглас Кеннеди - Мираж

Когато стигнахме до хотела, той само дето не ме натика вътре. Наложи му се да поседне за момент, за да се успокои. Аз също се тръшнах на един стол шокирана, изтръпнала, засрамена от глупостта си.

Нощният служител посегна към цигарите си и с треперещи ръце запали една. След като всмукна дим и дойде малко на себе си, изрече две думи:

— Jamais plus.

Никога повече.

JAMAIS PLUS. JAMAIS plus. Jamais plus.

Седях на балкона към стаята ни и гледах как нощното небе просветлява, все още разтреперана от инцидента на улицата.

Jamais plus. Jamais plus. Jamais plus.

Но моите призиви „никога повече“ не бяха толкова свързани с поведението на онези мъже, а по-скоро със собствената ми арогантност и безумство. Къде ми беше умът? Как изобщо ми хрумна да последвам гласа от високоговорителя в тъмното? Счетоводителят у мен се опитваше да разграничи заплахата и ужаса в ситуацията от суровата истина за онова, на което се бях натъкнала. Дали те всъщност биха ме нападнали и биха се опитали да ме изнасилят? Или представлявах просто нещо любопитно за тях?

Моят герой от рецепцията ми сервира ментов чай, като влезе в стаята и го остави на балкона тихо и експедитивно, без да събуди Пол. А той още лежеше проснат върху леглото в пълно неведение за случилото се току-що. Седях и наблюдавах как съзвездията избледняват с настъпването на зората и стигнах до заключението, че макар да бе много плашещ и неприятен, този сблъсък не бе носил реална сексуална заплаха.

Ала, не щеше и дума, бе крайно неразумно от моя страна да изляза навън в тъмното. И нямаше да си простя това лекомислие, докато не си обяснях кое ме бе притеглило към опасността.

— Охо, здравей.

Пол беше застанал на прага на балкона, облечен в бялата джелаба, която нощният служител беше донесъл заедно с ментовия чай.

— Сериозно поспа — отбелязах.

— Ами ти?

— О, и аз почти толкова дълго като теб.

— Виждам, че нямам дрехи.

— Перат ги в момента. Джелабата ти отива.

— Французите имат дума за застаряващо хипи, което още се облича, сякаш току-що излиза от ашрам — baba-cool . Дори през годината, когато живях тук, никога не съм обличал джелаба.

— Но сега подхожда на вида ти на застаряващо хипи.

Той се наведе и ме целуна по устните.

— Сам си го изпросих, а? — каза.

— Май така стана.

Беше мой ред да се наклоня и да целуна мъжа си.

— Чай?

— Ако обичаш.

Сипах в две чаши. Чукнахме ги.

— A nous — каза той.

— За нас — повторих.

Вплете пръсти в моите. И двамата вперихме очи към засилващата се дневна светлина.

— Знаеш ли как се нарича това време от деня?

— Имаш предвид освен „призори“?

— Да, освен „призори“ и „развиделяване“.

— Последното е много поетично.

— Също такова е и „синият час“.

Настана пауза, докато оставих фразата да резонира за миг. После я изпробвах в устата си.

— Синият час.

— Звучи прелестно, нали?

— Наистина. Нито е тъмно, нито светло.

— Часът, в който нищо не е каквото изглежда — когато сме уловени между възприятие и фантазия.

— Яснота и мъглявина.

— Бистрота и мъждивост. Простота, маскираща загадка.

— Хубав образ — отсъдих.

Той отново се наведе и ме целуна, този път силно. И каза:

— J’ai envie de toi. 16 16 Желая те (фр.). — Б.пр.

Аз също го исках безкрайно силно. Особено сега, след този възстановителен сън. След случката на улицата. Докато бяхме обгърнати от синия час.

Той ме вдигна от стола с длани под фланелката ми. Притеглих го към себе си и усетих колко е корав. Той ме дръпна към леглото. Малко по-късно, захапала рамото му, свършвах отново и отново. После той издаде кратък вик и изпрати залп в мен.

Лежахме прегърнати, объркани и… да, щастливи.

— Приключението ни започва сега — промълвих.

— В синия час.

Ала в света под прозореца на спалнята ни слънчевата светлина вече заличаваше зората.

— Синият час отмина — посочих.

— Ще дойде пак довечера по залез.

— Началото на деня винаги е по-загадъчно от падането на вечерта.

— Защото не знаеш какво предстои ли?

— По залез вече си отвъд половината на повествованието за деня — казах. — А призори нямаш представа какво ще се случи.

— Сигурно затова синьото е по-синьо призори. И по същата причина залезът е по-тъжен. Заради навлизането в нощта и усещането, че още един ден клони към края си.

Пол се наведе и ме целуна по устните.

— Както казват ирландците: „Двамина сме в това“.

— Откъде знаеш този израз?