Дуглас Кеннеди - Мираж

— Laver et repasser? 14 14 Пране и гладене ли? (фр.) — Б.пр.

— Да, да — отвърнах. — И ще ми трябват тази сутрин.

Още арабски към момиченцето. Тя отново отвърна свенливо, притеснена да говори пред двама възрастни, при това едната чужденка. И все пак му даде отговор. Мъжът се обърна към мен и каза:

— Ще трябва да изчакате слънцето да изгрее, за да изсуши дрехите.

— Не мога да споря с това — отвърнах и се усмихнах на девойчето.

Тя ми се усмихна в отговор.

— Шукран — казах, което е арабската дума за „благодаря“ и една от малкото, които знаех на този език. Поставих в дланта ѝ банкнота от петдесет дирхама като извинение, че беше събудена толкова рано.

— Афуан — отвърна тя с широка усмивка. „Моля, няма защо“.

И изчезна с панера.

— Ще помоля за една последна услуга — казах на мъжа. — Тъй като всичките дрехи на мъжа ми се перат, имате ли някакъв халат или нещо такова, което той да облече?

— Une djellaba pour votre mari?

— Oui, oui.

— Attendez la. 15 15 Джелаба за съпруга ви? — Да, да. — Почакайте тук (фр.). — Б.пр.

И той хлътна през вратата зад него.

Точно в този момент гласът отново прозвуча от високоговорителя. „Аллаххххххх.“ Х-то продължи толкова дълго и толкова омайно мелодично, че нещо ме тласна да изляза навън и да видя откъде идва.

Минах под синята резбована арка на хотела и погледнах надолу към задната уличка, която не беше павирана и беше широка, колкото да побере едно превозно средство и нищо повече. Гласът, напяващ от усилвателя, отново зазвуча. Отдалечих се от хотела и само след десетина крачки се оказах обвита в мрак: враждебни входове, затворени с капаци магазини, миниатюрни алейки, разклоняващи се от тази тясна улица. Знаех, че не бива да съм тук. Все едно бях попаднала в затъмнен лабиринт. Ала гласът продължаваше да ме зове напред, приканваше ме все по-дълбоко в сенките, правеше ме безстрашна.

И тогава видях котката. Висеше на стена право пред мен, сякаш бе залепена за повърхността ѝ. Толкова изкльощавяла, мръсна и уплашена. Нима нещо ужасяващо я бе подгонило на тази стена? Беше се вкопчила в нея перпендикулярно на улицата, напълно парализирана. Тази гледка ме потресе. Невъзможната ѝ позиция — с всичките четири лапи забити в мазилката — бе толкова смущаваща, че имах усещането, сякаш леденостудена ръка е обгърнала голите ми рамене.

И тогава леденостудена ръка обгърна голите ми рамене.

Оказах се обградена от трима мъже. Появили се бяха от нищото. Един около петдесетгодишен, зле обръснат, с три зъба и безумен поглед. Въздебел хлапак — надали беше на повече от осемнайсет — с фланелка, която не покриваше косматия му корем, с лице, като че намазано с олио, сочи, стрелкащи се нагоре и надолу по тялото ми, и глуповата усмивка. Ръката беше на прегърбен млад мъж с жълтеникав тен и някак стъклено побъркано изражение. Допирът на пръстите му ме накара да подскоча. Тръснах рамене да се освободя от ръката му, извъртях се и го видях да ме гледа с очи на лунатик. Дебелото момче прошепна „Bonjour, Madame“ , а мърлявият възрастен мъж всмукна от почти изпушената си цигара със загатната усмивка. Ръката мигом се върна на рамото ми. Аз отново я отметнах с рязко движение.

— Оставете ме на мира — просъсках.

— Няма проблем, няма проблем — рече дебелото момче и когато ме приближи, видях лицето му още по-мазно. — Ние сме приятели.

Опитах се да се придвижа напред, но прегърбеният обхвана ръката ми с кокалести пръсти. Не силно, за да ме задържи, а по-скоро с желание да ме докосне. Умът ми препускаше. Предположих, че дебелият хлапак ще ме сграбчи, макар за момента просто да стърчеше пред мен и да се смееше тихо. Възрастният, макар и съвсем близо до мен, само гледаше и явно се забавляваше от страха ми.

— Харесваме те — каза дебелото момче и отново издаде същия неприятен смях.

Ръката на прегърбения се стягаше над десния ми лакът. Поех дълбоко дъх, за да си върна равновесието, и бързо изчислих, че съм достатъчно близо, за да му нанеса парализиращ удар в слабините. Започнах да си броя наум: едно, две…

И тогава настана адски хаос. Един мъж дотича до нас с бастун в ръка, като отново и отново крещеше една дума:

— Имши, имши, имши.

Беше нощният служител от хотела, размахваше бастуна над главата си, готов да го стовари върху някого. Тримата мъже се пръснаха в различни посоки и ме оставиха да стърча замръзнала от ужас на мястото си.

Веднага щом стигна до мен, служителят ме хвана за ръката, както баща би постъпил с дете, забъркало се в голяма неприятност, и ме задърпа по улицата далеч от опасността.