Дуглас Кеннеди - Мираж

— Ти си любовта на живота ми.

В този момент го усещах като абсолютна истина. Надявах се напук на всичко, че от сегашното ни съвкупление ще се появи бебе.

Пол се изтърколи встрани от мен. След трийсет часа тежко пътуване и всичкото напрежение, което го съпровождаше, отчаяно се нуждаехме от сиеста. Така че се пресегнах и дръпнах белия чаршаф върху нас, а вентилаторът на тавана се въртеше достатъчно бързо, че да прати малко студен въздух сред жегата. Обгърнах с ръце съпруга си, вече унесъл се в сън, и затворих очи.

И ето че вече бе тъмно като в рог. Докато се осъзная, в продължение на няколко странни мига нямах абсолютно никаква представа къде съм. Шумът от въртящия се на тавана вентилатор се смесваше с напевен глас от тонколони. Отворих очи. Прозорците все така не бяха затворени, никакви завеси не преграждаха погледа към звездите, блестящи със смайваща яркост в нощното небе. И после гласът зазвуча отново — пукане на високоговорител, после „Аллаххххх“, като звукът „х“ накрая бе задържан като дълга нота, насити мрака. Реалността взе да се оформя малко по малко. Мароко. Есувейра. Хотелът. Апартаментът, където щяхме да прекараме месеца. Съпругът ми, сега сгушен в ъгъла на леглото, напълно затворен в себе си и отнесен в дълбок сън. Приближих циферблата на ръчния си часовник до лицето си и открих от светещите стрелки, че сме спали почти дванайсет часа. Изпитвах належаща нужда да се изпикая. Изправих се, леко дебалансирана от тъй дълбокия сън. Вентилаторът отгоре продължаваше с настойчивото си потракване, голите ми стъпала докоснаха хладния каменен под. Температурата в средата на мароканската нощ бе умерена, антидот на нетърпимата жега, в която бяхме пътували предишния ден. Добрах се до банята, облицована с плочки в цвят ултрамарин, които ми припомниха тукашното небе и покривите на Есувейра под него. Керамичният под бе в бяло и синьо и като всичко друго в апартамента беше чист. Мосю Пикар може и да не беше от най-приятните хора за общуване, но със сигурност поддържаше стандарт в хотела си.

Усещах се напълно будна. Нищо чудно след дванайсет часа сън. След като за последен път се бях мила преди почти два дена в Бъфало, бях също така и мръсна. Изрових тоалетните си принадлежности и влязох под душа. Имаше топла вода и остана такава през двайсетте минути, докато стоях под струите ѝ. Когато излязох, увила косата си в една хавлиена кърпа, и тялото си с друга, улових отражението си в огледалото и потръпнах. Не защото изглеждах нещастна, остаряла и смачкана от живота. Сънят бе възстановил донякъде жизнеността на лицето ми, белязано преди това от тъмни кръгове на умора. Но огледалото тази сутрин ми каза, че и аз се боря с неумолимия ход на времето.

Когато се озовеш затънал в несигурност, изходът е само един: организация. Отворих пътната си чанта и облякох широк ленен панталон и синя ленена риза. После отворих гардероба и прекарах следващите петнайсет минути да окачвам и подреждам дрехите си, преди да се обърна към куфара на Пол. Поколебах се за момент, но знаех колко благодарен беше той, когато поемах в ръце битовите подробности от живота ни, така че отворих ципа. Открих хаос. Ризи, бельо, дънки, чорапи, боксерки, всичките непрани и в пълен безпорядък. Изсипах ги в плетения панер за прането, обух сандали и слязох по тъмните стълби два етажа по надолу до рецепцията. Зад плота спеше друг човек: слаб, с покафенели зъби, облечен в джелаба, в средата на четиресетте, със запалена цигара, още димяща между пръстите му, и широко отворена уста. Оставих до него панера и взех от плота купче листчета и писалка, за да напиша бележка, в която да го помоля да прати дрехите ни за пране. Но внезапно той избъбри нещо в съня си, при което се събуди и ме загледа с присвити очи.

— Съжалявам, съжалявам — промълвих. После посочих към панера и добавих: — Linge 12 12 Пране (фр.). — Б.пр. .

Воднистите очи на мъжа се фокусираха. Погледна часовника на стената. Беше четири часът и двайсет и осем минути.

— Maintenant? — учуди се. — On est au beau milieu de la nuit 13 13 Сега? Посред нощ е (фр.). — Б.пр. .

Преди да успея да му кажа, че прането може да почака, той изчезна през някаква задна врата и се върна няколко минути по-късно със срамежливо момиче — трябва да беше към четиринайсетгодишна — с проста памучна рокля и с коса, скрита под забрадка. Изглеждаше много сънена.

— Нямаше нужда да я будите сега — казах.

Той само вдигна рамене, после заговори на момичето на скорострелен арабски, като сочеше към панера. Тя му отвърна колебливо и чинно. Мъжът ме попита: