Дуглас Кеннеди - Мираж

Когато приближихме до мястото, където старецът спеше, Пол взе инициативата и прошепна:

— Monsieur.

После продължи, като при всяко следващо „Monsieur“ повишаваше глас с по няколко децибела.

След като резултат нямаше, натиснах звънеца край отворената книга за регистрация на гости. Острият му звън събуди човека и по лицето му се изписа шок, съчетан с объркване, сякаш не знаеше къде се намира. Докато се мъчеше да фокусира погледа си, Пол каза:

— Простете, че ви събудихме така внезапно. Само че се опитвахме…

— Имате ли резервация?

— Да.

— Име?

Пол му даде тази информация. Мъжът се изправи и като използваше показалците на двете си ръце, завъртя книгата за гости към себе си. Вгледа се в днешната страница, после прелисти няколко назад и поклати глава, като си мърмореше нещо.

— Нямате резервация — отсече накрая.

— Но аз направих — настоя Пол.

— Получихте ли потвърждение от нас?

— Разбира се, направих я по интернет.

— Имате ли копие от потвърждението?

Пол придоби сконфузен вид.

— Забравих да го принтирам — пошепна ми.

— След като си я направил — отвърнах му, — няма как да не я откриеш.

— Мисля, че я изтрих.

Едва се възпрях да не кажа „Пак ли?“. Пол вечно изтриваше старата си поща и често заличаваше важна кореспонденция.

— Но вие все пак имате стаи, нали? — попитах човека зад плота.

— И да, и не.

Той взе старовремски домашен телефон — от онези, които виждаме по филми от времето на германската окупация — и заговори на арабски високо и раздразнено. Беше нещо, което започваше да ми прави впечатление: арабският бе език, често звучащ гръмко и поради това изглеждаше агресивен, наперен и едва ли не враждебен. Напомни ми, че се налага да съживя моя все още приличен, макар и позанемарен френски, докато сме тук — нещо, което си обещавах да направя още откакто си тръгнах от Монреал.

Служителят на рецепцията завърши разговора си. Обърна се към нас и съобщи:

— Колегата ми каза, че ще повика собственика.

Трябваше да чакаме десет минути до пристигането на шефа. Името му беше мосю Пикар. Беше французин, около петдесет и пет годишен, нисък, стегнат, облечен в идеално изгладена бяла риза и бежов панталон, официален, хладен. Лицето му по мои догадки бе привикнало цял живот да изразява принудена почтителност и да избягва показ на емоции.

— Проблем ли има? — попита с едва доловима нотка на надменност.

— Резервирахме стая, но при вас явно не е отразено — каза Пол.

— Имате ли потвърждението? — попита мосю Пикар.

Пол поклати глава.

— И ние го нямаме. Така че очевидно не е направена резервация.

— Но аз я направих… — настоя Пол.

— Явно не сте.

— Но вие имате стаи, нали? — намесих се.

— Ахмед не ви ли каза, че имаме само една свободна стая?

— И колко струва тя?

— Стаята е с балкон и гледка към морето. За колко време ще ви е нужна?

— За месец. За толкова направихме резервацията.

Мосю Пикар присви устни и се обърна към Ахмед.

Инструктира го на френски отново да прегледа книгата. Ахмед се залови да прелиства многото ѝ страници, цъкаше с език и проверяваше дали могат да ни настанят за цялото това време. Започнах да се чудя: беше ли Пол действително направил резервацията, или това бе един от многото му „пропуски“ (както ги наричаше), които изпъстряха живота ни? Вече започвах да се ядосвам на себе си, задето не бях проверила това преди отпътуването ни. Друга част от мен ме укоряваше, че се съмнявах в него; предвид, че собственикът беше доста противен, а служителят на рецепцията се държеше като сомнамбул, кой знае дали не бяха изгубили резервацията и сега не ни играеха номера, за да измъкнат по-добра цена?

Вторият сценарий взе да ми се вижда още по-достоверен след последвалата размяна на реплики. Ахмед се обърна към шефа си, закима с глава и изрече нещо, което звучеше утвърдително. Собственикът ни заговори:

— Имам добра новина. Разполагаме със стая за целия желан от вас период. Другата добра новина е, че тя е най-хубавата в хотела — малък апартамент с балкон и изглед към Атлантическия океан. Цената е седемстотин дирхама на нощ.

Лицето на Пол помръкна. Сметачната машина в главата ми мигом се задейства: седемстотин дирхама бяха приблизително осемдесет долара, два пъти по-висока цена от тази, която Пол ми каза, че е договорил.

— Но стаята, която аз спазарих, струваше трийсет и пет — посочи Пол.

— Нямате документа за резервация, нали? — отвърна мосю Пикар. — А тъй като и ние нямаме следи за такава, опитваме се да ви настаним…