Дуглас Кеннеди - Мираж

— Ще повикам шофьора — каза ми Пол.

Само че шофьорът — изтормозен и потиснат на вид мъж с хлътнали очи и тънки мустаци — вече идваше към нас с крайно недоволно изражение. Той навлезе сред морето от повишени гласове, а възрастният човек, жената с бурката и още трима в хор се заеха да му обясняват какво се е случило. Шофьорът бързо попита Пол нещо на френски. Пол му отвърна със същата скорост, като обясни, че учтиво сме помолили двете момчета (всъщност надали бяха на повече от седемнайсет) да освободят местата, заемани от нас още от Казабланка. Шофьорът им се разкрещя, втренчен в заплашителните им тъмни очила. Но те продължаваха да не реагират. Гласът на шофьора премина в нова, по-гневна октава. Когато приближи лице към тях, по-словоохотливият от двамата направи нещо смайващо: плю срещу шофьора и го уцели в едното око.

Човекът изглеждаше като гръмнат. За негова чест не изпадна в разбираем бяс. Вместо това с впечатляващо безмълвно достойнство извади от джоба си кърпичка, избърса слюнката от окото си, после бързо се върна обратно по пътеката, слезе от автобуса и се насочи към сградата на автогарата.

Младежът със слушалките се изправи. Леко ме докосна по рамото и направи жест да ми покаже, че ми предлага своето място.

— Ce n’est pas necessaire 4 4 Не е нужно (фр.). — Б.пр. — пробвах френския си аз.

— J’insiste 5 5 Настоявам (фр.). — Б.пр. — отвърна той.

Мъжът до него, кротък човек, тип бизнесмен, някъде над четиресетгодишен, с очила и светлосин костюм на райе, също стана от мястото си.

— J’insiste.

Пол им благодари, леко ме побутна към мястото до прозореца, после седна до мен, като се погрижи да съм далеч от пътеката, ако се стигне до някаква проява на насилие.

— Добре ли си? — прошепна ми, когато хванах ръката му.

— За какво беше всичко това?

— Правят се на мачовци. Показват, че могат да се опълчат на жена от Запада.

— Но аз нищо не им казах.

— Няма значение. Те са идиоти. За щастие, всички околни са на това мнение.

В този момент в автобуса влязоха двама полицаи, явно също толкова измъчени от горещината като всички нас. Шофьорът ги следваше. Като ни видя седнали, обясни нещо на полицаите на бърз като картечен огън арабски. Един от полицаите се обърна към нас и ни отдаде чест. Възрастният мъж отново взе да се гневи и обвинително посочи с пръст двамата грубияни, като започна да обяснява ядосано какво се е случило с шофьора. Вторият полицай хвана за ризата по-гадния от двамата, дръпна му очилата, хвърли ги на пода и ги стъпка с крак. Когато очите му бяха изложени на показ, момчето внезапно изгуби гангстерския си образ. Беше просто бледен пубертет. Другият полицай стори същото със спътника му. Само че когато очилата бяха свалени от неговото лице, видях неподправен страх.

За секунди бяха подкарани по пътеката и свалени от автобуса. Веднага щом слязоха, шофьорът си седна на мястото и включи двигателя, очевидно горящ от желание да се отдалечи от неприятните събития. Двамата с Пол станахме и предложихме да се преместим на предишните си места, но младежът със слушалките и бизнесменът настояха да си останем, където сме. Погледнах през прозореца и мигом съжалих, че съм го сторила. Видях как по-нахаканият от двамата хулигани се опитва да се освободи от хватката на полицая. Той пък незабавно грабна палката си и я стовари в лицето на момчето. То падна на колене, при което полицаят го удари повторно по главата. Другото момче се разкрещя, но тутакси бе зашлевено през устата с отворена длан от униформения, който го държеше. Автобусът набра скорост и скри тази брутална сцена с облак прах. Зад мен младежът със слушалките отново поде монотонната си мелодия. Зарових лице в рамото на Пол, обзета от чувство на вина, сякаш моето присъствие бе причинило всичко това. Усетил колко съм разстроена, Пол ме притисна по-плътно до себе си.

— Всичко е вече минало — каза ми тихо.

И автобусът се понесе напред към бъдещето.

Котката имаше вид, сякаш се опитваше да схване: „Какво правя тук?“. Беше мръсна, кльощава, уморена от глупостите на света; улична котка без дом, в който да се приюти. И тази вечер поради причини, ясни само на нея, висеше на стена. Забила нокти в мазилката на тухления зид, изглеждаше като залепена там, абсолютно успоредно изпънала гръб. Имаше нещо зрелищно и смущаващо в замръзналата ѝ поза. Напомни ми образи на диви животни, които бях виждала, уловени от потока на вулканична лава и превърнати във вкаменелости; бяха застинали във времето в последните си стъпки като дишащи създания. Прекарах сигурно цяла минута, загледана в котката и мястото, където се бе озовала. Как беше в състояние да поддържа тази невъзможна поза? И какъв страх или инстинкт я бе подтикнал да потърси убежище на ронеща се варосана стена в тъмна уличка сред лабиринта на оградения град?