Дуглас Кеннеди - Мираж

Така че казах „да“.

Имиграционната опашка се местеше с по няколко сантиметра напред неумолимо бавно. Беше минал почти час от кацането ни и чак сега стигнахме до будката. Полицаят енергично разпитваше мъжа от Мавритания и двамата водеха разпалена дискусия на висок глас; полицаят вдигна телефона да се обади на някого, появиха се двама цивилни негови колеги (саката им бяха издути от оръжието под мишниците) и отведоха вече ядосания и уплашен човек в някаква странична стая за разпити. Като отклоних поглед от тази малка драма към съпруга си, видях, че той наблюдава случващото се с ужас.

— Дали ще ме пуснат да вляза в страната? — прошепна.

— Че защо не?

— А, няма причина.

Но видимо беше притеснен. Точно в този момент униформеният от будката ни извика да се приближим, протегнал ръка за паспортите и летищните ни карти. Докато ги сканираше и се взираше в екрана на компютъра, виждах как Пол с всички сили се опитва да прикрие нервността си. Хванах ръката му и я стиснах в опит да го успокоя.

— Колко дълго ще останете? — попита полицаят на завален английски.

— Четири седмици — отвърна Пол.

— Тук ли работите?

— Съвсем не, на почивка сме.

Поредният поглед към екрана. После щателна инспекция на всички страници на паспортите ни, по време на която усетих, че Пол се напряга още повече. И тогава — щрак, щрак — служителят удари печатите и бутна към нас документите ни.

— Добре дошли — каза ни.

И ние прекрачихме напред в Мароко.

— Ето, видя ли, пуснаха ни — подхвърлих с широка усмивка. — Защо беше тази нервност?

— От глупост.

Ала когато тръгна напред с количката, натоварена с багаж, го улових да шепне на себе си.

— Идиот.

Юли в Северна Африка. Жега, прах и бензинови изпарения насищаха сухия въздух. Това беше първият мирис, който ме удари в ноздрите при излизането ни от терминала на летището: на бензин, примесен със сух неподвижен кислород. Високо в небето сутрешното слънце грееше с пълна сила. Нямаше значение, че Казабланка се намира на Атлантическото крайбрежие. Първото усещане след напускане на относително по-хладния салон за пристигащи пътници беше: добре дошли в горящата пещ.

— Все едно сме пристигнали в самия ад — промърмори Пол, докато чакахме автобус към центъра на града на многолюдната спирка.

— Ти си този, който е живял тук през юли — посочих.

— В Есувейра ще е по-хладно.

— А ще бъдем там само след няколко дни. Без съмнение хотелът в Казабланка ще има климатик.

— Не бъди толкова сигурна. Това е Северна Африка. Дискомфортът е част от сделката, при положение че животът е толкова евтин.

— Все ще успеем да намерим хотел с климатик.

— Или можем да променим плановете си на момента.

— Какво?

— Ей сега се връщам.

С тези думи той се изгуби сред тълпата. Исках да го последвам, но четирите ни обемисти куфара останаха пред мен. Вътре бяха дрехите ни за няколко седмици, както и материалите за работа на Пол, а също и колекцията от дванайсет книги, които предвиждах да прочета в близост до плискащите се вълни на Атлантическия океан. Ако оставех куфарите и хукнех подир мъжа си, сама щях да провокирам кражба и катастрофа още в началото на нещо, което се заформяше като твърде съмнително приключение. Така че можех единствено да крещя името на Пол. Гласът ми се удави сред тълпата от хора на автобусната спирка: забулени жени, мъже на различна възраст със зле скроени костюми, един-двама туристи с раници, двама добродушни старци с дълги веещи се роби и трима много тъмнокожи африканци, понесли имуществото си в евтини платнени чанти — запитах се дали търсят работа или ако се съдеше по обърканите им физиономии, бяха залутани също като мен.

Автобуси, повечето антични, пристигаха и заминаваха, като изпускаха облаци отработени газове, отправени всеки в своята си посока. Взрях се в далечината, но нямаше и следа от съпруга ми. Минаха десет минути, петнайсет. Господи, ами ако наистина е решил да даде кръгом? Като нищо може да се е върнал обратно в сградата на терминала и да купува билети за Щатите с кредитна карта.

И тогава, сред цялата бъркотия на тази улична сцена, изникна висок мъж. Пол. Вървеше към мен, придружен от дребничък човечец, полуобръснат и с малко плетено кепе на главата, с цигара, стисната между почернелите зъби. В едната си ръка крепеше очукан метален поднос, на който се мъдреха две тантурести чаши, а с другата стискаше чайник. Мъжът ми се усмихна свенливо. Остави подноса до мен върху ожулената пейка, вдигна чайника и от близо половин метър височина церемониално взе да сипва в чашите зеленикава течност. Замайващият аромат на чая бе непогрешим.