Дуглас Кеннеди - Мираж

Просто за да докажа, че съм отговорна млада жена, си намерих работа в местна счетоводна фирма, докато карах двегодишния курс по счетоводство. Това ми позволи с останалите пари от обезщетението да платя половината от цената на хубав апартамент в стара къща във викториански стил (в Бъфало животът е толкова евтин). Успях дори да направя ремонт на кухнята и банята, както и да се обзаведа с простички мебели на старо. Когато вече официално станах експерт-счетоводител, седем клиенти дойдоха при мен още в първия ден от отварянето на фирмата ми.

А две години по-късно в офиса ми влезе Пол.

„Чудя се… дали всичко това не е грешка?“ Това бяха думите му, когато кацнахме в Мароко. Пътуването беше негова идея, изненада за мен, която ми сервира само две седмици, след като беше изплатил значителна част от дълговете си и се бе заклел да се откаже от неконтролируемото харчене. Прибрах се у дома от курса си по йога и заварих Пол да действа в кухнята, изпълнена с ароматите на Северна Африка. Приближих се до печката, целунах го и казах:

— Я да отгатна. Тажин?

— Наблюдателността ти е поразителна.

— Не тъй поразителна като твоите кулинарни умения.

— Скромността ти е трогателна, но не отговаря на фактите.

Както винаги агнешкият тажин на Пол беше великолепен. Приготвил го бе с консервирани лимони и сини сливи, рецепта, научена от него през много съдържателните две години, които бе прекарал в Мароко като по-млад.

Било е в началото на осемдесетте; току-що бил завършил школата по дизайн „Парсънс“ в Ню Йорк, опитвал се да пробие като художник в тогавашния все още хедонистичен свят на Алфабет Сити в Ист Вилидж и решил, че му е нужна радикална промяна на обстановката. Чрез службата за професионално ориентиране към „Парсънс“ научил, че художествено училище в Казабланка търси преподавател по рисуване със заплата три хиляди долара годишно при двугодишен договор, плюс осигурен малък апартамент в близост до учебното заведение.

— Казаха ми, че било вероятно най-доброто художествено училище в Мароко, макар че това не значело кой знае какво. И все пак щеше да ми даде шанса да поживея на екзотично място, да избягам от света на работното време, да попътувам и да създам значително количество свои собствени творби под палещото слънце на Северна Африка.

Така че Пол напуснал работата си, взел претъпкания нощен полет до Казабланка и от пръв поглед намразил всичко там. Нищо не напомняло легендарния митичен град от филма, изглеждал грозен, разпилян и пълен с бетонни сгради. Художественото училище се оказало второразредно, учителският състав — покварен, учениците — почти всички лишени от талант.

— Почти нямах приятели в началото с изключение на френско-марокански художник на име Ромен Бен Хасан, който бе твърде талантлив абстрактен експресионист, предвид, че беше на път да се превърне в алкохолик. Но именно Ромен ми намери учител по френски и ме принуди да говоря с него на езика, използван от всички наоколо. Пак Ромен бе този, който ме убеди да престана да се самосъжалявам и ме въведе в социалния си кръг от местни и чуждестранни художници. И отново той ме тласкаше да работя над свои произведения.

Пол си намерил среда. Общувал с художници — мароканци и чужденци — и прекарвал свободното си време с тях. Имал един или двама ученици, които смятал за обещаващи. И най-вече работел усилено над удивително портфолио от литографии и графики с теми от квартала му в Казабланка. Макар че от училището искали да го задържат, той използвал портфолиото си, което нарекъл „Белият град“, за да си осигури галерия в Ню Йорк.

По време на триседмична ваканция между сроковете в училището се отправил на юг към ограден с крепостни стени морски град на име Есувейра.

— Беше като да се върнеш в средните векове и да попаднеш в съвършената художническа колония.

Есувейра бе една от редовните теми, които Пол вкарваше в разговор. Как си намерил фантастично евтин и очарователно долнопробен хотел със страхотен балкон с изглед към Атлантическия океан и древните крепостни стени на този странен и примамващ град, където Орсън Уелс бе снимал своята филмова версия на „Отело“, а „Джими Хендрикс изпушил твърде много трева, докато разпускал на мароканското атлантическо крайбрежие“. Пол прекарал седмиците си там в работа по втора колекция от графики — „В лабиринта“, — изобразяващи криволичещите улички на Есувейра. Джаспър Пирни, неговият търговски агент/собственик на галерия в Манхатън, успял да продаде трийсет от литографиите му.