Дуглас Кеннеди - Мираж

— С парите, които спечелих от тях, можех да си платя още две години престой в Есувейра, толкова евтино бе тогава. Но какво сторих аз? Клонът на Държавния университет на Ню Йорк в Бъфало имаше вакантно място за преподавател в Катедрата по визуални изкуства. При това познавах декана на катедрата, беше ми рецензент. И тъй, можех да стана асистент с възможност да заема редовно преподавателско място след шест години, ако продължавах да излагам литографиите и графиките си. Ала още докато стягах багажа си в Есувейра и пратих телеграма на декана, че приемам поста, а после съобщих в художественото училище в Казабланка, че няма повече да преподавам там, знаех, че ще съжалявам за това си решение.

Спомням си отчетливо как тъкмо в този момент поставих длан върху ръката му — първият интимен жест помежду ни. Странно как посегнах да утеша този човек именно когато ми призна как е влязъл в коловоза. Може би защото аз също се усещах в плен в коловоза и защото той беше творец с бохемска жилка, който би могъл да ме изтръгне от присъщата ми предпазливост, от потребността ми да правя списъци насън и да поддържам добър баланс в сметките. Тогава той се наведе и ме целуна, преплете пръсти с моите и каза: „Ти си прекрасна“. Онази вечер за пръв път спахме заедно. След тъжните ми преживелици с Доналд ми подейства като откровение и опиянение да бъда с толкова сексуално уверен мъж, изкусно даряващ ме с наслада.

Сготви ми агнешки тажин втората вечер, когато спахме заедно. Сготви ми агнешки тажин и преди шест седмици, за да отпразнуваме изплащането на дълговете му. Същата вечер пусна малка изненадваща бомба в живота ми.

— Какво ще кажеш това лято да прекараме един месец в Есувейра? — попита ме.

Първата ми мисъл беше, че вече сме платили петстотин долара депозит за бунгало край Попъм Бийч в Мейн. Отгатнал колебанията ми, Пол каза:

— Пак може да отидем за двете седмици в Попъм. Направих резервация за отпътуването ни от Мароко няколко дни преди началото на летуването ни в Мейн.

— Нима наистина си купил два билета за нас до Мароко?

— Исках да те изненадам.

— О, няма спор, че успя. Но можеше поне да ме попиташ дали съм свободна.

— Ако те бях попитал, щеше да си намериш извинение да откажеш.

Уви, по този въпрос беше прав.

— Помисли ли изобщо, че имам бизнес и клиенти? И как ще можем да си позволим това пътуване до Мароко?

— Джаспър е продал още четири литографии миналата седмица.

— Това изобщо не ми го каза.

— Естеството на изненадата изисква нещата да се държат в тайна.

Вече бях заинтригувана. С изключение на престоя ми в Монреал и едно пътуване до Ванкувър (което трудно минава за чуждестранна дестинация) нямах опит в света извън американските граници. А ето че съпругът ми предлагаше да ме отведе в Северна Африка. Всъщност резервите ми по отношение на финансовото ни състояние бяха съпроводени от страх. Страхът от непознатото. От това, че ще се озовем в мюсюлманска страна — при всички приказки на Пол колко модерна била, — която според всичко прочетено от мен си оставаше заключена в миналото на тази част от континента.

— Лесно можем да живеем един месец в Есувейра с две хиляди долара — увери ме той.

— Твърде дълго ще отсъствам.

— Обещай на персонала си добра премия, ако удържат форта за шест седмици.

— А клиентите ми какво ще кажат по въпроса?

— Кой се консултира със счетоводител между средата на юли и Празника на труда?

Имаше право. Това бе най-ненатовареният ми период. Но все пак шест седмици да ме няма… Изглеждаше ми страшно дълго време… макар да ми беше ясно, че като цяло не беше нищо и че Мортън (деловодителят ми) и Кати (секретарката ми) ще се справят чудесно и без мен. Един от най-трудните уроци за усвояване за всеки, вманиачен да държи нещата под контрол, е, че светът си функционира съвсем гладко и без него.

— Ще трябва да го обмисля.

— Не — отсече Пол и хвана ръката ми. — Ще кажеш „да“ още сега. Защото знаеш, че ще е удивително преживяване, което ще те извади от рутината и ще ти покаже свят, който си виждала само във въображението си. А на мен ще позволи да работя над ново портфолио. Джаспър ме увери, че ще успее да го продаде най-малко за петнайсет хиляди долара. Ето ти един мощен финансов стимул. Най-вече ще ни се отрази добре. Нужно ни е да се откъснем от живота тук, да намерим малко време за себе си далеч от рутинното всекидневие.

Мароко. Мъжът ми щеше да ме води в Мароко. В Есувейра. Как можех да не преодолея задръжките си и да не капитулирам пред идеята за северноафриканска идилия в ограден със средновековни стени град на брега на Атлантическия океан? Истинска фантазия. А не са ли корените на всички фантазии в една голяма надежда: да се озовеш, макар и за кратко, на по-добро място от сегашното ти?